венелин терзиев

Георги Раковски – когото трябва да помним и да следваме – първа част

Време за прочитане: 11 мин.

проф. д.н. Венелин Терзиев

Министерство на културата на Република България, София

Военна академия „Георги Стойков Раковски“, София

Русенски университет „Ангел Кънчев“, Русе

Просвещението е част от съзряването на едно общество и когато и както се случи – то е онова различие, което формира неговата идентичност, сила и възможност за развитие. Това едва ли се случва в един миг или е следствие на конкретно действие, по-скоро е част от пътя на израстване. Път – различен и еднакъв за всяка една нация. Път, който и ние, българите, сме извървели. Със собствените си стъпки, търсения и постижения.

Дали търсим и къде намираме днешните наши просветители е сложен въпрос, който е възможно да има много и нееднозначни отговори. Историята ни дава достатъчно основание да смятаме, че при далеч по-трудни и превратни времена, просветителското дело е оцелявало. Нещо повече – то е силата, давала тласък на редица събития. И ако днес обясняваме прозаично, че „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, то истината за спасението е някъде прикрита или покрита с прах… Отговор и на този въпрос, по един по-различен и интересен начин, търсят Стефан Командарев и Юри Дачев в своя едноименен филм. И ни предлагат не просто интересна история, а версия на онзи, който може да те пробуди – с подадена ръка и път към себе си. Историята на Алекс – млад мъж, който с помощта на своя дядо преоткрива след тежка катастрофа света. Дете на емигранти, принудени през 70-те години на XX в. да избягат на запад, губи родителите си в тежка катастрофа, а самият той – губи паметта си. И тогава при него пристига дядо му – онази единствена връзка между минало и настояще, между памет, род и родно. Те, двама непознати, но с обща закодирана памет за общо минало, поемат пътя към дома. Път, който връща на Алекс не просто паметта, а и желанието за живот. Така наглед един недотам будителски на пръв поглед сценарий ни препраща към паметта като символ и смисъл на това, което сме били, което сме и ще бъдем. А „просветител“ придобива човешката мярка на личност, извела те от мрака до желанието да те има.

Желанието за осмислен живот, който да създава, е онова важно нещо, което трябва да търсим и намираме, защото иначе ще се загубим в смисъла на безсмислието. И ако това е по-скоро житейски и нравствен проблем, то просветителското дело е важно както за самия индивид, така и за цялото общество. Понякога тези хора остават незабелязани покрай бурите, които ни връхлитат, и покрай прозаичните проблеми, които съпътстват живота ни, а тяхното усещане е толкова силно и важно за всички нас.

Няма как да объркаме и променим това дело, което е оставило знак и дълбока следа в развитието ни, а днес ние, следовниците на тези знакови личности, трябва да търсим и намираме онова въжделение, което да ни води и насърчава да вършим достойни дела. И ако списъкът на просветителите е достатъчно дълъг и в него стоят имена като Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски, Георги Раковски, Иван Вазов, Добри Чинтулов, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Любен Каравелов и много, много други, то мисията, която са имали и имат като просветители, книжовници, радетели и борци за свобода, е дала своя принос в определяне на нашата национална идентичност, за формиране на нашата сила и зрялост като нация.

И ако смисълът на действието е в това да създадеш тласък на определени процеси, които да променят света и нас самите към по-добро, и ако това се е случвало във времето, то просветителското им дело не е било безсмислено и напразно. За нас остава примерът и посвещението в просвещение.

Безспорно Раковски е едно от имената, изписано с главни букви в нашата история. „Любовта към Отечеството превъзхожда всички световни добрини“, казва той и продължава „Нека всеки запише дълбоко в сърцето си: свобода или смърт!“. И сам дава отговор на своите терзания и въжделения: „По-лесно един народ се решава да умре в кърви, отколкото да живее в калта“.

Познат на изследователи и учени, и не съвсем познат на българите и света, и не съвсем оценен за своята мисия.

Кратко описание на живота на Георги Раковски

Раковски е роден на 2 април през 1821 г. в Котел в семейството на сравнително заможния търговец и занаятчия Стойко Попович и Руска Мамарчева. В църковните регистри българският възрожденец е записан като Съби Стойков Попович, вероятно кръстен на дядо си – Съби Попович, който е известен търговец на кожи и поддържа оживени връзки с румънските градове.

Баща му – Стойко Попович, е родом от сливенското село Раково, откъдето идва и приемното фамилно име Раковски. Майка му Руска е сестра на Георги Мамарчев, един от организаторите на Велчовата завера през 1835 г. в Търново, капитан от руската армия, който през юли 1829 година освобождава по време на Руско-турската война (1828 – 1829) Котел и Сливен.

Това подтиква Съби да смени малкото си име на Георги, в чест на вуйчо си. В периода 1828 – 1834 година Георги Раковски учи в килийното училище в родния си град – там освен български изучава и гръцки език. През 1834 година постъпва в училището в Карлово, което напуска две години по-късно заради върлуваща по това време чумна епидемия.

В края на 1837 година заедно с баща си заминава за Цариград, където продължава образованието си в изтъкнатото гръцко училище в Куручушме. Там Раковски изучава философия, красноречие, богословие, математика, латински език, физика, химия, френски, персийски, арабски и други предмети.

По време на престоя си в Цариград, Раковски става съучредител на „Македонското дружество“, което има за цел освобождението на българите от турска власт. Под влияние най-вече на Неофит Бозвели, но също така на Иларион Макариополски и Сава Доброплодни, Раковски се включва в борбата за църковна независимост.

Освен родния си български език, Раковски владее турски и гръцки в двата му варианта. Овладява говоримо и писмено и няколко европейски езици, сред които сръбски, френски и английски. Служи си с арабски и персийски. Той е ярък представител на течението на романтизма, силно повлиян е от Майнхард и братя Грим, които чрез своите приказки създават национално чувство в германския народ.

Под тяхно влияние той създава етнографски въпросник и иска от всички българи да го попълват и да описват своите вярвания, песни, гатанки. Раковски остава в полето на етнографията с „Показалец“ (1859) и „Българска старина“ (1865). В тях той очертава за първи път идеята за събиране на народни старини и те са начало в събираческо-етнографската дейност в България.

С високото образование, което получава, Раковски несъмнено се превръща в личност с голям идеен размах – той е етнограф, журналист, издател, учител по чужди езици и дори поет. Раковски е и първият идеолог и организатор на националноосвободителното движение в България и негов ръководител през първите десет години. Негови „ученици“ в по-голяма или по-малка степен са Васил Априлов, Драган Цанков, Иван Касабов и най-вече Васил Левски.

За времето си Раковски е известна личност, познат в Гърция, Сърбия, както и сред одеските българи. Съвременниците му го описват като много красив, елегантен и с европейски обноски кавалер. Води огромна кореспонденция, която със сигурност му помага в делото за освобождение на България от османско владичество, на което посвещава целия си живот.

През 1866 година Раковски посещава Руската империя, прекарва известно време в Кишинев, Каприянския манастир и Одеса и преминава през българските колонии в Южна Бесарабия. Целта му е да събере пари за организиране на въоръжени чети, както и да подготви участието в тях на бесарабските българи. Той не постига голям успех с намирането на пари, заради натиска на руската полиция върху българската общност в Одеса.

На 1 януари 1867 година новата организация издава „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“, в който са записвани организационният принцип на изграждането на четите и правата и задълженията на самите четници. Раковски твърдо вярва, че със създаването на добре организирани чети ще може да вдигне народа на борба и ще се постигне освобождението му.

През пролетта на 1867 година са прехвърлени четите на Панайот Хитов и на Филип Тотю. На 9 октомври същата година Раковски почива от туберкулоза.

Според академик Михаил Арнаудов: „Биографията на Раковски представлява един от най-увлекателните достоверни романи, които бихме могли да четем в новата българска литература. В нея има всички елементи на една лична съдба, изплетена от смели приключения и неочаквани перипетии, от големи надежди и мъчителни разочарования; има и драматическа развръзка, трагическото величие на която може да изпълва с възторг и признателност потомството. Не въображението на поета, пренесъл своите волни видения в едно бурно минало, а самото време и условията създават тук героя с неговите високи стремежи и неговите паметни дела. И можем само да скърбим, че Раковски не успява да напише започнатото си Житие, за да ни въведе сам в подробностите на чудните наглед премеждия, в упованията, болките и разочарованията си. Такъв разказ би бил неоценим при опита ни да проникнем в духа на епохата и да разберем реалните основи на една рядка по красотата си героическа легенда. Вроден нрав, придобити наклонности, влияния от разни страни и изработен рано светоглед, които намират подхра̀на в примера на близки хора, предопределят тук най-естествено често чупената линия на живота. И накрай въпреки всичката безредица от епизоди ние имаме картината на едно битие, в което изпъкват релефно съществените особености на характера и удивителната целенасоченост на домогванията. У този човек блика силна любов към род и отечество, волята му е крайно активна, нравствената му култура здрава и богата – и това се явява необходима предпоставка за постигане на една практическа дейност, способна да превърне отделната личност в значителен фактор на историческия процес. Може би няма след Паисий Хилендарски по-силен темперамент между организаторите на това национално-обществено движение, което наричаме Българско възраждане, отколкото неговият, и сигурно той е едно от най-симпатичните типични явления в робския живот на българите, наред с образите на Неофит Бозвели, Левски и Ботев.“

Другите за Георги Раковски

През 1942 г. в. „Литературен глас“, (бр. 566, 21.10.1942 г.) Веселин Ханчев пише:

„На една широка столична улица, която носи неговото име, стои Раковски. Стои там, горе, върху бялата стена, издялана от метал, потъмнял от времето. А под него, на плочника, минава пъстра тълпа от търговци, чиновници, проститутки, суинги и чужденци, един безкраен парад на напудрени лица, на къси рокли и затъпели мозъци. Един невъобразим хаос от евтини парфюми, прошепнати на ухото клюки и разнородни говори. Един нов свят, който минава край стария. Два свята, които са толкова близки и толкова далечни.

Нашият незаменим Вазов написа най-хубавото и най-вярното стихотворение за Раковски. Там, между другото, народният поет наричаше пламенния и неспокоен дух „Един само буден сред толкова спящи…“ Как пророчески звучат тия думи именно днес, когато си спомняме за него!

Раковски премина всичките неволи на скитник, патриот и бунтовник. Той се преобразяваше и менеше всеки миг – от кротък търговец до дервиш в едно турско теке. От поет до хайдутин в Балкана.

Но под какъвто образ и да се мернеше, той си остана единственият, велик Раковски.

И по това се различава той от Вас, драги мои съвременници, които всеки миг изменяте образа си и все пак оставате без образ!

Когато жълтата гостенка навести неукротимия дух, който цял живот се бори за свобода и независимост, засъхналите устни изпратиха тия безсмъртни думи към поколенията:

„Аз съм всякога бил българин, ще бъда не само до гроб такъв, но още и след смъртта, ще оставя завещание и прахът ми да не се смеси с друга народност!“

Както се научавам, костите на Раковски ще бъдат пренесени от София в родното му място, където гордите и непристъпни старопланински лесове ще ги успокоят.“

Петър Стъпов започва своето слово за Раковски с Вазовия стих „Мечтател безумен, образ невъзможен…“ (в. „Литературен живот”, бр. 1, 5 ноември 1942 г.) и още пише:

„Раковски е една от бурните фигури от нашето предиосвобожденско движение. Може да се каже, че единствен той, за своето време, особено дълбоко се е чувствал български син и с една изненадваща упоритост и велика любов към народа си е искал да посочи на света жизнеността и духовното величие на българското племе, което според него, е учител едва ли не на цяла Западна Европа…

Не е много завидна съдбата на Раковски. Когато се споменават имената на нашите титани от XIX-ти век, той е, наистина, един от първите, но не е пръв. А обективно погледнато, неговото място е челно. Може би само Ботев е пред него.

Но ако Раковски не беше така пламенен и не успя да изрази своята бунтуваща се вътрешна стихия в бунтовни статии и стихове, по значение той изпъква като огромна фигура, събрала в себе си всички добродетели на един предан народен син, чиято мисъл е само за родината му и чиято съдба е съдбата на народа му.

Сега костите на Раковски почиват в родния му град. Какъв трепет полъхва в човека, когато е видял тия жълти светини или пък е зърнал ковчега, където лежат те! Не духът, а останки от тялото на този бунтовник и поет, войвода и политик, дипломат и революционер, преди две седмици прекосиха родната земя.

И те, наистина, са нещо реално, което трябва да вдъхновява всеки народен син да се опива от стремежите на Раковски, от този неспокоен велик дух, чиято съдба го бе определила да бъде гений, но уви! Над него виснеха черни, тъмни облаци, които все пак бяха прободени от озарението, излъчвано от душата му.

Костите му сега почиват. Но и духът му е безсмъртен. Той се срасна с душата на Каравелова, на Ботева, на Левски и на още мнозина пламенни дейци. Той заля земята ни с оня дух, който трябваше да докара неизбежно свободата.

Затуй ще бъде вечно безсмъртен и когато неговото място бъде посочено където трябва да е, от духа му, от мечтите му, от стремежите и от любовта му към народа, ще пият светло упование още дълги редици достойни народни синове“.

Академик Михаил Арнаудов пише по повод брошурата „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“ , която е отпечатана през 1861 г. Повод за нея е постигнатото споразумение между руското правителство и Високата Порта за преселването на българското население от Видинския край в пределите на Южна Русия и размяната му с татарско и черкезко население. До тогавашния момент никой не е разкривал и бичувал така директно руската политика спрямо българите и спрямо другите народи, живеещи в нейната територия. Със словото си, нетърпящо никакви възражения, и основаващо се на фактите и на собствените му наблюдения, Раковски потвърждава думите на Карл Маркс, който по това време определя Русия като „тюрма на народите“. След публикуването на тази брошура и на статиите си за руската политика Георги Раковски е обявен за персона нон грата от руските власти и му е забранено да пътува до Русия и да пребивава в нея.

„Тази малка брошура е напечатана анонимно, без означение на място и на година – по всяка вероятност в Букурещ, през май 1861 г. Тя има 15 стр. и носи заглавие „Преселение в Русия, или Руската убийственна политика за Българите.“ В предговора на ІІ-то издание от 1886 г. Захари Стоянов приема, че тя е писана в 1859 г.; а в екземпляра, що имаме на ръка, Д. Хр. Попов от Турну Магуреле, Румъния, бележи: „издадена от Георги С. Раковски в год. 1858“ и пояснява: „тая пропагандическа брошура, от която само аз съм раздал тогава неколко хиляди, между преселенците…“ Но и единият, и другият грешат в датуването по памет, и най-добре личи, при какви обстоятелства и кога е писал Раковски брошурата си от кореспонденцията му с Йосиф Дайнелов в Цариград и от статиите на „Дунавски Лебед“. В тая кореспонденция, под 18.IV., 17.V., 21.V., 29.V.1861, Раковски бичува жлъчно руската политика по преселването на българите, като поменава и изпращането на Теодоси Икономова в Букурещ с особена мисия, която Ив. Касабов разкрива в спомените си: да отпечата, именно, тайно съставената брошура на Раковски. А в „Дунавски Лебед“ от 15 август, 3 октомври, 10 октомври, 25 октомври, 7 ноември и 21 ноември 1861 г. са поместени редица дописки и бележки, в които се описва от очевидци тежкото положение на преселените в Южна Русия българи и се проклинат агентите за това преселване, между които попада и Захари Княжески. Повод за написване на брошурата дава съглашението между Русия и Високата Порта да се изселят българите от Видинско. Ферман в тоя смисъл бил прочетен и в Битолско, но докато македонските българи отказвали да напуснат отечеството си, видинските – подбуждани от руски агенти и насърчавани от турското правителство и от подкупени български оръдия – захванали да се изселват вече. „Това е едно чисто убийство за български наш беден народ от страни Руссии“, възклицава Раковски – и с пламенно слово и с дела иска да осуети вредната агитация. Сърбия също била ̀недоволна от настаняването на татари в пограничните ѝ области („това е разерило сички Сърби“, пише Раковски в писмо от 21.V.1861), затова министър Христич отпуснал на Раковски средства за отпечатването на брошурата, насочена против преселването (срв. Касабов, Моите спомени, 17), а сам Раковски – оставяйки грижите по печатане и коригиране на брошурата на Теодоси Икономова, който отишел за тая цел в Букурещ (за да не се изложи Сърбия пред Русия, като се напечата брошурата в Белград) – заминал да действа лично в Русия, та дано отклони руските власти от техното намерение. Въпреки обещанието си, генерал Стремоухов в Одеса не прекратява политиката на преселването, и тогава Раковски открива чрез колоните на в. „Дунавски Лебед“ нов поход против Русия – в духа на издадената и пръснатата между българите в Румъния и в България брошура. В една записка до княз Горчакова, министър на външните работи в Петерсбург, от 8.XII.1861 г., Раковски обяснява целта на ходенето си през м. юли в Одеса – „да моли и докажи генералу Стремоухову, чи това приселение е разорително за българите, а пагубно за Руссия и да даде Негово високопревъсходителство инструкции Видинскому консулу да пристани веки да действува на това“ изтъква освен това, как „напротив еще по-деятелно почна да се работи на това приселение без да имаше даже и най-нуждни приготовления за тойзи несчястен транспорт, поради кое починаха толкова невинни души, жени, дечица и мъже еще в пътешествието“. – Нека забележим, че стари видинци и сега си спомват за това ходене в Южна Русия и за връщането си от там, поради разочарование от условията на живота. Езикът на брошурата – покрай всички присъщи на Раковски особености – показва и някои черти, които го сближават доста с живата разговорна реч. Това би могло да се дължи или на желанието на автора, да бъде по-добре разбран от читателите си, прости българи, или на влияние от страна на Теодоси Икономова, когото Раковски натоварва да се грижи за отпечатването и когото някои съвременници сметат дори за съставител на брошурата. Вярно, обаче, е първото, тъй като в Архива на Раковски е запазен оригиналният ръкопис на автора, от гдето се вижда, че менен при печатането е тук-таме само правописът. Този ръкопис е озаглавен: „Приселени в Русия или Руската убийственна политика за Българити“, и обхваща 23 страници, подписани на края от „Един Българин“.

Сподели:

Още новини от деня