Днес се навършват 101 години от подписването на Ньойския договор – една от най-пагубните спогодби в цялата българска история. Договорът е подписан на 27 ноември 1919 година.
В края на Първата световна война – най-големия до тогава световен конфликт, българската държава е от страната на загубилите. Тя, както и останалите съюзници от Централните сили, е принудена да сключи договор, който предначертава бъдещето на Европа. Договор, който поставя крайно жестоки клаузи върху победените страни и години по-късно дава отражението си върху целия свят.
Този договор е поредната национална катастрофа за страната. Той откъсва от България Струмишко, Босилеградско, Царибродско и половината от Кулско. Отнема излаза към Бяло море през Западна Тракия, потвърждава разделянето на Македония между Сърбия и Гърция и отнема Южна Добруджа, житницата на България.
В края на 1919 г. българска делегация, начело с министър-председателя Александър Стамболийски е изпратена към Франция. Отношението на французите към пратениците е било като към военнопленници. Техният достъп до външния свят е бил изключително ограничен, като още с пристигането си в Париж на българите е било забранено да излизат от хотела, в който са настанени, без специално разрешение.
11 278 кв. км. територия е откъсната от България, 600 хиляди българи остават извън границите. Над 1 милион са бежанците от останалите под чуждо владение територии. Репарациите, които трябва да изплати страната ни на съюзниците възлизат на 2,25 милиарда златни франка.
Според Ньойския договор губим Южна Добруджа, но и Струмишко и Западните покрайнини. Западна Тракия е окупирана от френски войски, а на конференцията в Сан-Ремо през 1920 г. Антантата я предава на Гърция с уговорката тя да осигури на България свободен и безмитен излаз на Бяло море – нещо, което никога не става.
От военна гледна точка на българите е забранено да притежават тежки въоръжения, да притежават наборна армия, а професионалната войска е ограничена до 20 000 души. С течение на времето родните политици успяват да се договорят и за 10 000 жандармеристи и 3000 души гранични войски.
***
Въ деня на подписването на унизителния за България Ньойски диктатъ на 27 ноември 1919 г., въ църквата „Свѣта Недѣля“ въ София е отслужена панихида за загиналитѣ по бойнитѣ полета прѣзъ Първата свѣтовна война. Слѣдъ това въ присѫстващитѣ възниква идея да направятъ шествие изъ града.
„При народния поетъ, при Иванъ Вазовъ!“- прокънтява гласъ и надъ 2000 души се отправятъ къмъ Вазовия домъ, начело съ военната духова музика, която свири „Съюзници-разбойници“. Огромно множество съ черни хоругви и плакати организира траурно шествие и тръгва неутешимо по улицитѣ на столицата.
Начело бавно пристѫпватъ видни професори отъ университета, извѣстни интелѣктуалци, духовници отъ Светия синодъ. Покрусенитѣ хора подминали Двореца и се отправили къмъ улица „Раковска”, кѫдѣто се намирало Министерството на външнитѣ работи.
Чиновницитѣ излѣзли на балконитѣ и се подготвили да произнесатъ прочувствени рѣчи за поруганата сѫдба и излъганитѣ надежди на българския народъ. Но виждатъ само гърбовѣтѣ на тълпата.
Народътъ поискалъ да чуе “своя гласъ и съвѣсть”- народния поетъ Иванъ Вазовъ. Затова загърбилъ правителственитѣ чиновници и отправилъ взоръ на надежда къмъ балкона на кѫщата на дѣдо Вазовъ и заскандиралъ неговото име. Въ този моментъ той се намиралъ съ своя приятель, проф. Иванъ Шишмановъ въ отсрещния „Юнионъ клубъ”.
Когато чулъ апела, отправенъ къмъ него отъ множеството, Вазовъ се появилъ на ѫгловия прозорецъ. Вдигналъ рѫка и далъ знакъ, че иска да говори.
Настѫпила гробна тишина. И станало нѣщо вълнуващо. Вазовъ съ мѫка произнесълъ нѣколко фрази, борейки се съ обзелото го вълнение: „Благодаря ви, добри българи за овацията, която ми правитѣ. Съ бодъръ духъ трѣбва да посрѣщнемъ ударитѣ на сѫдбата, безъ да се отчайваме, безъ да изпадаме въ униние. Да бѫдемъ всички убѣдени, че ще прѣвъзмогнемъ нѣщастието си и ще създадемъ наскоро една нова, единна и мощно духовна България! Не се отчайвайтѣ! Живъ е българскиятъ богъ!“
Опиталъ се да каже още нѣщо, за да утѣши народната горѣстъ, но буца засѣднала въ гърлото му и разперилъ рѫце, като простреляна птица. Уловилъ се за перваза на прозореца, свелъ глава и неудържимо заридалъ. Раменетѣ му се разтърсили въ силни конвулсии.
И множеството заплакало съ него. Послѣ коленичило на улицата и запѣло пѣсеньта му: „Покойници, вий въ други полкъ минахтѣ, дѣ нѣма отпускъ, ни зовъ за борба…“.
отъ Стоянъ Николовъ
