Държавна опера - Русе представя "Лебедово езеро" на 12 октомври

Една трогателна в наивността си приказка

Време за прочитане: 4 мин.

Тази вечер имах удоволствието да се насладя на „Лебедово езеро“ – продукция на Русенската опера отпреди два сезона. Не е толкова често изпълнявана. „Лебедово езеро“ е първият сериозен скок в балетните дълбини на младата русенска трупа, когато през 1961 година съзидателят на русенския балет Асен Манолов поставя тази творба в своя оригинална трактовка. Може би и заради това, сега, когато се занимавам с историята на Русенската опера, това заглавие ми е особено мило. Спектакълът бе посветен на 180-годишнината от рождението на П.И.Чайковски.

В първата картина „звездата“ беше Шоичи Ейно в ролята на Шута. Енергичен е и приковаващ вниманието с ясни отчетливи жестове и движения, които имат категорично начало, амплитуда на развитието си и ясен край. Всъщност с тези качества могат да се гордеят всички танцьори от трупата, но при ролята на Шута това достойнство е по-трудно постижимо поради бързата скорост, с която протичат неговите хореографски задачи и поради разнообразния им характер. Те не попречиха той да работи също и с богата палитра от артистични реакции. Като категоричен контрапункт в картината бе присъствието на образа на принц Зигфрид. Младият балетен артист Юджи Шимицу успешно дебютира в тази роля. Той демонстрира пълноценно превъплъщение в образа на младия принц – в началото на своята изява бе хладно горделив, с появата на внушителната и властна фигура на своята майка, Кралицата, изпълнена от Кейт Хъстър, високомерието му се сломи, а чувствителната му душа даде свобода на емоциите в музикалната картина, в която младежът се отдаде на нежни и тъжно-сантиментални любовни мечтания. В мекотата и плавността на движенията ние надникнахме в пустата му и самотна душа и заедно с него изпитахме копнежа за обич и щастие.

Именно тези мечти съдбовно го отведоха в гората при лебедовото езеро, където той срещна любовта. В тази картина драматургията отново дава възможност за контрасти, които подсилват яркостта в усещанията на публиката. Зловещият образ на магьосника Ротбарт, всеотдайно изпълнен от Джошуа Дарт контрастираше с тъжно-идиличната картина, сътворена от ансамбъла на девойките-лебеди. Тук публиката възнагради с нестихващи аплаузи ансамбъла на малките лебеди – Цветелина Катрин Иванова, Детелина Кремакова, Юкико Ито и Мизуки Хигашино, които постигнаха съвършен синхрон в прословутия танц на малките лебеди. Той бе изпълнен с неподправена лекота – като детска игра, като най-приятно забавление, по детински – чисто и наивно. Те дадоха пример как актьорите, сякаш на шега, трябва да изпълняват и най-трудните сценични задачи. Заслужени бяха аплодисментите и за триото на големите лебеди – Ирена Барбукова, Грета Георгиева и Тото Татекава. Всъщност, тук е мястото, където трябва да обърна внимание и да споделя възторга си от цялостния изряден синхрон в общите, в мащабните ансамбли. Движенията внушаваха неподозирана лекота, грация и невинна красота, които на моменти граничеха с невъзможното – преодоляването на земната гравитация и едвам доловимото плъзгане по неподвижната водна повърхност на езерото. С нежността и очарованието на специално създадените за този балет пластични движения на ръцете, които да наподобяван грацията на лебедовите криле, тази вечер русенските балерини докоснаха сетивата на всеки един от многобройната публика. Впечатляващо беше присъствието – и ансамблово, и в кратките солистични изяви на Pas-de-trois на Масаки Такада, Мария Николова и Мизуки Хигашино.

Музиката на Чайковски ни въведе в балната зала на двореца, където бяха представени шестте невести – излъчващи консерватизъм, не знам защо, но хладната им красота събуди в мен асоциация с кариатидите от Ерехтейона на Акропола – непоклатими носителки на традициите. Свободолюбивият дух на принц Зигфрид надделя и те бяха категорично отхвърлени.
Последва испански танц – двете танцьорки бяха всеотдайни, страстни и стилово артистичното им присъствие покри изискванията на този жанров танц. По подобен начин бяха постигнати и артистичните цели и в последвалия неаполитански танц. В тази картина отново Шоичи Ейно бе впечатляващ в ролята на Шута и изпълняващ функциите на церемониалмайстор. Артистичните му реакции на случващото се на сцената бяха изразително предадени с деликатно чувство за хумор и едва доловима ирония. Тя бе спътник на притворно-куртоазната, а и поради това будеща страх изява на Ротбарт, представящ своята дъщеря Одилия, магично преобразена като Одета, любимата на Зигфрид. Кулминацията на картината настъпи със соловата изява на Одилия с прочутите 32 Fouetté и с ответната реакция на Зигфрид. Тук Станислава Пенчева получи абсолютно заслужено въодушевените аплаузи на публиката, която беше силно впечатлена от артистизма и невероятното превъплъщаване на балерината в образа на Одилия – предизвикателна, съблазнителна, еротична – абсолютната противоположност в излъчване и внушения от това, което артистката беше като Одета – затрогваща до сълзи в любовното Adagio със Зигфрид от предходната картина, излъчвашо опиянение, но някак с тъжно-горчивия привкус на неизчезващото чувство за обреченост. С това балетната артистка показа завидно владеене на драматичните детайли и умело използване на богата палитра от фино нюансирани емоционални състояния.

На самия финал амплитудата на артистичната и танцова изява на Джошуа Дарт в ролята на магьосника Ротбарт достигна своите най-високи крайни стойности – от безумния гняв и жажда за унищожение, до затихващото безсилие пред силата на любовта, водещо до неизбежния му край.

Финалът е твърде лаконичен. Би било интересно финалът да се подчини на онова интересно и необичайно решение на Асен Манолов, в което Зигфрид спасява засилилата се към дълбините на бурното езеро Одета и това да бъде русенската „запазена марка“ в интерпретациите на този толкова изстрадал от промени финал още при самото създаване на балета. Но това е мое лично мнение – на режисьор и човек, който търси исторически белези повече, отколкото все още да е достатъчно просветен в изразните средства на балета. Но тук, в този спектакъл, финалът ни показва ясно още веднъж преобразяването, трансформацията от лебеди в девойки – един от внушителните инструменти на жанра на вълшебната приказка.

Тази постановка на хореографа Румен Рашев е изградена по предписанията, които носи традицията, основана от Петипа и Лев Иванов. Да, това в днешно време е изчистеният образ на класическото балетно изкуство – неостаряващо, спасяващо традициите в прегръдката на своята пленителна консервативност. Но какво би било това явление, ако нямаше актьорското превъплъщаване на балетните артисти? Тази вечер те постигнаха много. Знаем, че превъплъщаването настъпва в момента, когато техническите трудности са преодоляни. А зад това преодоляване стои сериозна, тежка и много отговорна работа. Артистите от балетната трупа на Русенската опера заслужават адмирации за това, което показаха тази вечер, защото по успеха на този спектакъл виждаме много постигнати цели. Постиженията по мое мнение се дължат на опита и отговорното присъствие на художествения ръководител на балета Весела Василева, на неотстъпния пред всякакви изпитания балетмайстор (наистина Майстор!) Марияна Захариева и на освежаващото и стимулиращо присъствие на чуждестранните танцьори от Япония, Великобритания и Италия. Присъствието им в трупата сякаш отключи в голяма степен и талантите на българските танцьори.
Балетните артисти в нашия театър, а всъщност това е навсякъде в българските оперни театри, са натоварени с много и разностранни задачи. Те поемат отговорността за много мимансни и танцови задачи в концерти, в оперни и оперетни спектакли, в мюзикъли и в образователни концерти. Ще се радвам в близко бъдеще да видя в балетни продукции на Русенската опера да партнира оперния оркестър (това предстои да се случи през ноември в балета „Ромео и Жулиета“) и да видя един интересен, модерно решен спектакъл, в чиято хореография да бъдат вплетени автентични японски танцови движения.

Русе, 12 октомври 2020
П.Бейков
Драматург на Държавна опера-Русе

Сподели:

Още новини от деня