операта луд гидия

Емоционално, музикално и ритуално причястие в участта „Българин“

За да се радваме отново на пищно представена българска опера, на целия сценичен блясък, наподобяващ картина на Майстора, на одухотворените лицата на многобройната търновска публика, трябва да се запитаме какво ни предложи новата постановка на „Луд Гидия”, какво разбуди националната романтика сред спящата в крепостните зидове на Царевец история.

За начало, може би, приятните пулсации между камерно и монументално, динамиката между извисяващите се гласове на солистите, със силата да наложат пластиката на характерите и да представят нежните съкровища на влюбените души на героите, а, от друга страна, впечатляващите масови изпълнения, налагащи идеята за богатството на националния ни характер и дух. Въпреки че в озвучаването на спектакъла има какво още да се желае, заради сложното акустично покритие на откритата сцена, съставът се справи много добре – Нели Кравченко в ролята на красивата Зорница, Петър Костов в ролята на дръзкия Илия, заедно с Адриана Николова (Раданица), Стоян Стоянджов (Радан), Георги Димитров (Мечо), Петя Цонева (Куна), Момчил Миланов (Отец Матей), Александър Баранов (Кадия), Иван Пенчев (Тъпанар) и Александър Крунев(Осман бей), богатство от гласове, които си съперничат единствено в желанието за висок професионализъм . В отговор публиката понякога не дочакваше края на фразите и не веднъж прекъсваше сцените с бурни ръкопляскания.

Със сигурност имаше усещане за величие в постановката на Държавна опера-Русе, усещане, което се подсили при съпоставка на царските декори на Царевец с времето, което пресъздава творбата на Парашкев Хаджиев – края на робския сън, порива към свободен избор на сърцето. Силата на романтичния мит за праведния български род, който обагря балканския героизъм с неудържим лиризъм, можеше обаче да попадне в капана на днешните ни тъги по национално величие, ако драматургично подчертаната виталност на преживяването не будеше във всеки миг веселия дух на възрожденските копнежи, лудешките възторзи, скърби и пиянства, които на „всичко се надяват и всичко прощават”.

Комплименти за хоровите изпълнения и за танцовия театър на фолклорния ансамбъл „Найден Киров”, както и на всички ония „жътвари, жътварки, косачи, овчари, пазванти на бея, писари на кадията, заптиета, моми, момци, турци, народ”, които създадоха фигуративна плътност и живописна дълбочина в картината на най-българското време. Не на последно място, аплаузи и за оркестъра, ръководен от най-младия български оперен диригент Димитър Косев, който създаваше ту музикален пейзаж, ту жив динамичен щрих, ту камерно пространство за спотаените чувства на героите, както изисква музикалната композиция на една от най-красивите български опери.

Като обобщение трябва да кажем – спектакълът се случи на своята истинска сцена – сърцето на публиката. Емоционално, музикално и ритуално причестяване в нашата обща участ – участта да си българин. Затова не беше изненада и чудесно хрумване на ръководството на държавна опера Русе, което се вписа в общия стремеж да бъдем такива, каквито ни мечтаеше Пенчо Славейков – макетът на златната гъдулка, подготвен като подарък на лотариен принцип за човек от публиката, беше поднесен на дамата, която с инвалидна количка се добра геройски до своето място. Макар че това й отне доста време и тя пропусна първа картина, финалните аплодисменти бяха за нея.

Въпреки това емоционално отиграване на трогателната случка, всички ние, които вярваме че фестивалът „Сцена на вековете” е събитие от национално значение, очакваме при следващото издание достъпът до откритата сцена да е по-лесен за публиката, да се помисли за по добра разгласа на събитията и за осигурен транспорт на жителите от по-отдалечените общини до празника на българската музикална култура.

(Отзив за участието на Държавна опера – Русе във фестивала „Сцена на вековете” на 3 август 2018 г. с операта „Луд Гидия” на Парашкев Хаджиев)

сн. Архив

Мая Ангелова

Подобни публикации
Сподели:
ЧЕТЕТЕ ВСИЧКИ НОВИНИ В РАЗДЕЛ "НОВИНИ"