Памет: Евгени Немиров - режисьор от европейски мащаб

Памет: Евгени Немиров – режисьор от европейски мащаб

Една историческа снимка – Евгени Немиров, Дмитрий Шостакович и диригентът Ромео Райчев преди генералната репетиция на „Катерина Измайлова” в Русе – 5 април 1965.

Автор – Огнян Стамболиев

Изключително интересната фигура на режисьора Евгени Немиров, / / сина на големия наш белетрист, русенеца Добри Немиров /1882- 1945/, е свързана предимно с Русенската опера от 1954 до 1969 – и това са може би – успешните години от историята й.

Роден е на 3 юни 1916 в София. Завършва гимназия в Сливен и се записва да следва право в Софийския университет „Климент Охридски“. По късно става ученик на скулптура Андрей Николов и същевременно постъпва в школата на Николай Масалитинов за театрална режисура. В обкръжение на художници, скулптори и писатели като Илия Петров, Иван Мандов, Иван Фунев Павлето, Емилиян Станев и. др. се изгражда като творческа личност. През 1954 г. става оперен режисьор в Народна опера Русе, като получава звание „режисьор по чл. 9 за изключително дарование“.

Творец с невероятно богата, енциклопедична култура, с живо въображение, истински естет и ерудит, той издигна високо нивото на Русенската опера в сценично отношение. При това, в един момент, когато у нас режисьорите бяха сравнително малко и не всички на ниво. Заедно с другия много заслужил наш режисьор доц. Стефан Трифонов, Немиров до голяма степен определи лицето на театъра и създаде значителен брой певци- актьори.

Евгени Немиров направи силно впечатление, на критиката и оперната публика още с първата си постановка на „Отвличането от сарая” на Моцарт / 1954/. Диригент на спектакъла беше Добрин Петков, изработил музикалната част много прецизно, а художник – Асен Грозев, станал известен по- късно като илюстратор и карикатурист.

Не съм гледал тази постановка и нямам непосредствени впечатления, при все че се е играла доста сезони. От спомени на хора от публиката и от критиката мога да съдя, че е била много стилна и динамично решена, с отлични актьорски попадения: Блонда /Пенка Маринова/, Кирил Захариев/ Осмин/, Николай. Здравков/ Белмонте/.

Спомням си втората постановка на този режисьор – „Селска чест” от Пиетро Маскани, която се игра повече от 15 сезона. В тази определено веристична творба той преодоля натуралистичната екзалтация и сантиментализма в либретото и музиката, за да изгради един вълнуващ, но уравновесен и правдив спектакъл, без излишни афекти и прекален мелодраматизъм. Много резултатна бе работата му с певците, представили се тук като завършени драматични артисти / Мария Бохачек – Сантуца, Борис Цветков- Туриду, Кирил Кръстев- Алфио, по – късно Ана Ангелова – Сантуца и Иван Димов- Туриду/.

На много голям и продължителен успех се радваше неговата постановка – „Ловци на бисери” от Жорж Бизе. Тук той се изяви още по- успешно в по- трудната и непривична за нас, стилистика на френската лирична опера, при това с далечен, екзотичен сюжет. И тук, като в повечето от своите спектакли, Евгени Немиров сам подсказваше или измисляше сценографията и костюмите на своите сътрудници – художници, които само я изпълняваха. Негово дело беше и хореографията на постановката!
С вкус и въображение той реши визуалната страна на спектакъла, като при това даде пълна свобода на въображението си и построи много оригинално, но и логично мизансценните композиции.

Тройката Кръстев- Здравков – Маринова тук бе изключителна в ефектните роли на Зурга, Надир и Лейла. Добре съхранена и поддържана, постановката не слезе цели 18 години от афиша на театъра, беше станала нещо като емблема на Русенската опера, записаха я за Златния фонд / дир. Любен Пинтев/, жалко че не беше съхранена на филмова лента.

Евгени Немиров сам рисуваше, моделираше, скулптираше, познаваше отлично историята на изкуствата, на литературата, музиката и театъра. Всестранната му култура личеше във всеки спектакъл, дори и в по- непретенциозните заглавия. Беше надарен с прекрасно пластично виждане, с умението да търси и намира нови форми на познатите класически пиеси. През 1965 година постави много оригинално „Дон Паскуале” на Доницети, като я реши в стилистиката на италианската „комедия дел арте”. Като „театър в театъра” и включи интересно решена балетна пантомима.

В Русе Немиров постави 19 опери и оперети. В тях, според Розалия Бикс, осъществи себе си главно в две посоки. Първата, обхващаща „произведения, които по автор, по естетика постигат въздействието си в поредица от апотеозни мигове / „Джоконда”,1958, „Дон Карлос”, 1963 и „Селска чест”, 1954/.” Другата посока според Бикс намира израз в произведения, които са изградени върху „ сплитането на различни стилистики/ „Отвличането от сарая”, 1954, „Ловци на бисери”,1955 и „Лакме”, 1961/. Бих подчертал, че по природа статичен и съзерцателен, Евгени Немиров пречупваше всичко видяно и чуто през своя кръгозор на естет.

Силни и оригинални бяха постановките на „Джоконда”,„Цар Калоян” и особено на „Дон Карлос” – всяка от тях посрещната като събитие, като нещо ново и модерно в българския музикален живот. Дълъг живот имаше „Дон Карлос”- повече от десет сезона от 1963 до 1975 с няколко силни състава. Театралната форма, която потърси Немиров тук беше графически лаконична – гола сцена , почти без декори и с малко аксесоар, а в дъното – проспекти по платна на Веласкес, строг рисунък на мизансцена, ясно очертани сценични фигури, точни и изразителни костюми и грим, драматургично осмислено осветление. Една тънка и умна психологическа основа, върху която той изгради действието на мащабната драма на Верди и Шилер. Забележителни резултати даде и работата му със солистите, които тук се изявиха като истински драматични артисти: Евелина Стоицева / Елизабет/, Ана Георгиева / Еболи/, Кирил Кръстев / Маркиз Поза/, Добрин Маников / Инквизитора/ и Неделчо Павлов / Филип Втори/. Достоен техен партньор беше и русенският хор, воден от Николай Николаев. И ако в по- ранните си постановки бе по- разточителен и дори малко словоохотлив, в късните следваше строго предначертаната си концепция, за да остави в съзнанието ни един строен и цялостен образ на спектакъла.

В тази строга стилистика бе решена и последната му русенска постановка – на „Дама Пика” от Чайковски от 1968 година. И тук успя да представи един силен ансамблов музикален театър при едно дълбоко психологически мотивирано проникване в мрачния дух на творбата на Пушкин и Чайковски. Упоритата му работа над образа на централния герой с тенора Михаил Мартинов даде наистина забележителен резултат. Мисля, че неговият Герман все още не е достигнат от следващите изпълнители на ролята.

Но венецът в русенската кариера на Немиров бе първата българска постановка на шедьовъра на Дмитрий Шостакович „Катерина Измайлова” за Мартенските дни през 1965 година. Съзерцателен и екстатичен по природа, тук Евгени Немиров показа повече темперамент. Направи един наистина модерен, „неоперен” спектакъл, много динамичен и вълнуващ, като редица от епизодите бяха решени филмово, а актьорските постижения не само на протагонистите Евелина Стоицева, Иван Димов, Косьо Лунгов, Михаил Петров, но и на епизодичните изпълнители респектираха с дълбокия си психологизъм. Мрачната атмосфера на този разтърсващ спектакъл се помни и днес от изпълнители и зрители и се счита за един от жалоните в историята на съвременния български музикален театър в годините след войната. Авторът, който присъства на последните репетиции и премиерата, даде много висока оценка на русенската реализация на своята творба, оцени я като една от най- добрите, правени до този момент в света.

След успеха си в Русе, Евгени Немиров реши да смени театъра и да работи на други сцени – във Варна/ постави оперетата „Графиня Марица”/ , в Пловдив / „Мадам Бътерфлай” и „Прилепът”/ , след това и в Плевен, където през 1978 г. режисира „Продадена невеста” на Сметана. В Операта в София неговите колеги не го допуснаха. Считаха го за „модерен” и „опасно талантлив”. За съжаление, след Русе – в другите театри не му провървя. Не постигна успех близък до този в крайдунавската ни столица. За известно време беше в интелектуалния кръг на Людмила Живкова, работи по програми за Комитета за култура и, за съжаление, остави оперната режисура. Почина на 7 октомври 1981 година в София. Сега неговата дъщеря, немската възпитаничка Вера Немирова / род. 1972/, прави успешна кариера като оперен режисьор- авангардист в Германия.

През 2014, в памет на своя прочут баща тя реализира с успех втората русенска и българска постановка на „Катерина Измайлова” на фестивала „Мартенски музикални дни”.

Сподели:

Още новини от деня