Памет: Евелина Стоицева - българската Екатерина Измайлова

Памет: Евелина Стоицева – българската Екатерина Измайлова

Пощенска картичка от Първия международен оперен конкурс в София, 1961

Огнян Стамболиев

В 70 -годишната история на Русенската опера / една от водещите у нас/ са вписани имена на голям брой певици – сопрани с различен принос и качества, но немного от тях бяха истински любими на публиката- може би седем или осем. През първите две десетилетия, след Пенка Маринова и Мария Бохачек, третата след тях, без съмнение, бе Евелина Стоицева. След напускането на Бохачек, която замина за Варна, тя пое до голяма степен спинтовия и драматичния репертоар в Операта.

Евелина Стоицева е родена през 1935 година, под знака на Рибите, в Благоевград, където завършва гимназия. Гласовата й дарба е забелязана от учителя й по пеене – става солистка на училищния хор, участва в спектакли на местната градска оперета. Артистична и музикална още от дете, тя мечтае да стане драматична артистка, а по- късно и оперна певица. На един преглед на самодейните музикални театри е забелязана и насърчена от нашите големи композитори Петко Стайнов и Любомир Пипков,Постъпва в Консерваторията – учи в класа на Мара Маринова- Цибулка. Не може да се каже, че получава много добра подготовка в София. По- късно, като солистка на Русенската опера, ръководството я изпраща да учи в Букурещ, където има по- добра вокална школа при прочутите педагози и певци от близкото минало Михаил Арнауту и Аурел Костеску- Дука.

През 1959 година Евелина е назначена, след изпит, в Русе, където прави своя дебют като Микаела в новата постановка на „Кармен”, под диригентството на Ромео Райчев. Красивият й, тембрист сопран, голямата й музикалност и сценичност не остават незабелязани от публиката и скоро тя ще влезе в числото на любимците й. Спомням си нейната Микаела, с русите плитки и синята дреха, красивото и изразително пеене, но мисля, че беше по- драматична, отколкото изискваше тази определено лирична роля- имах усещането, че в нея не се чувстваше много уютно . Същото усещане имах и при нейната Мими от „Бохеми”. Но когато излезе в Аида се видя, че това ще бъде нейната коронна класическа роля. За този силен темперамент, за този рядко вълнуващ глас! Чрез изразителната си фразировка и отмерени акценти тя успяваше да постигне вълнуващи драматични акценти. Високата й певческа култура / Стоицева беше едно щастливо съчетание между емоционалност и висок интелект!/, красивият й спинтов сопран, музикалността, актьорската й дарба, красивата й, одухотворена сценична външност – всичко това бе услуга на образа. Трудно можех да си представя по- добра Аида от нея у нас. Имаше сезони, в които тя бе най- желаната изпълнителка на тази ефектна, но и трънлива роля в българските оперни театри. С Аида тя гостува триумфално и на редица сцени в Европа Нейната етиопска принцеса- робиня излъчваше особен магнетизъм, който грабваше и приковаваше публиката още при първата й поява. Беше родена актриса, играеше неоперно, а театрално, на моменти дори филмово / след години участва и в няколко филма!/, без афектите и патоса, към които прибягват повечето изпълнителки на тази роля.

Следващите й големи партии: Леонора от „Трубадур”, Елизабет от „Дон Карлос”, Дона Елвира от „Дон Жуан”, Маргарита от „Фауст”, Първата дама от „Вълшебната флейта” потвърдиха високата й класа. Много силно бе превъплъщението й като Елизабет. Много пестеливо, с малко щрихи, с минимум движения, тя разкри драмата на нещастната испанска кралица. В тази външно статична роля, тя постигна такава вътрешна динамика на преживяванията и чувствата, че този неин образ, след толкова години, все още е пред очите ме. Казах „очите”… Евелина имаше много дълбок, изразителен поглед, с който бе в състояние да внуши всичко, което пожелаеше. Това бе поглед на голяма трагичка, на аткриса от театъра или киното…

Да, бих казал, че именно в Русе Евелина Стоицева – Матерова израсна и се утвърди като явление от национален мащаб.

Евелина учеше непрекъснато и постоянно поддържаше певческата си форма с уроци. Освен при споменатите румънски педагози, тя специализира и при Христо Бръмбаров/, но може би тази школа не й понесе много и дори посъкрати кариерата й!- познавам и други подобни случаи, при които кратката специализация при този именит педагог доведе до добри бързи резултати, а след това и до вокални кризи! /.

През тези години Евелина работеше упорито нов репертоар – оперен, но и камерен и кантатно- ораториален. Яви се на три от най- големите в света международни конкурси – в София, където не я оцениха, и на два страшно трудни – „Джордже Енеску” в Букурещ и „Чайковски” в Москва – на тях получи вторите награди/ един голям успех за България! – и до днес нямаме носител на първите призове оттам / . Тогава, в апогея на кратката си кариера направи записи за грамофонните фирми „Мелодия”, Москва и „Електрекорд”, Букурещ, които, за щастие, съхраниха гласа й във върховата му форма. В руската плоча тя записа и голямата сцена- ария на полудяването на Леди Макбет от „Макбет”. Може да се съжалява, че не беше в Русенската опера през 1975 година, когато се осъществи тази първа българска постановка на Вердиевата опера – едно постижение, наистина от европейски мащаб. За съжаление нашата фирма „Балкантон” не издаде неин рецитал.
През 1965 година, когато в Русе бе поставена за първи път операта на Дмитрий Шостакович „Катерина Измайлова” / реж. Евгени Немиров, дир. Ромео Райчев/ дяволски трудната певчески и актьорски роля на главната героиня бе поверена единствено на нея. И мисля, че далновидното тогава оперно ръководство, в лицето на директора Чендов и главния диригент Ромео Райчев, не сгреши / тук ще отворя скоба: и двамата ръководители умееха да намерят подходящия изпълнител за всяка роля, нещо което за толкова години в Русе не можеше да направи диригентът Георги Димитров/. Това стана нейната върхова роля. Катерина на Стоицева се превърна в културно събитие от национален мащаб. Авторът я определи като най- добрата изпълнителка на тази роля. И може би беше прав, защото силната драматична интерпретация на Евелина превъзхождаше тази на прочутата Галина Вишневская.

Тук ще цитирам едно много вярно наблюдение на историчката на българския оперен театър Розалия Бикс: ”Смислено, с голямо психологическо вникване и с рядък художествен вкус защищава Евелина Стоицева своята жадна за човешка радост Катерина. Така неотделимо е споена нейната Катерина с емоционалната атмосфера на партията, така дълбоко и непреднамерено е разчетен и разкрит трагизмът на конфликта й – вътрешен и с целия околен свят, че ролята на Стоицева определено се нарежда сред най- сериозните явления в нашия оперен живот през последните няколко години.” Наистина, трудно може да се добави нещо към тези думи.

Евелина Стоицева направи 17 роли за осемте години, през които бе в Русенската опера. Мисля, че това бе най- силният период в нейната непродължителна кариера. Може би не трябваше да напуска театъра и града, в които бе така високо ценена. В Русе тя имаше прекрасни условия за работа и развитие, докато в София, където преди това често и с успех гостуваше като Тоска, Леонора, Аида и Елизабет, като щатна солистка не успя да заеме подобаващото й се място. След поредица различни и не особено подходящи за натюрела й роли, Евелина дебютира неуспешно в „ Мадам Бътерфлай” , после премина към мецосопрановия репертоар за малки роли,Iи постепенно слезе от сцената. На софийска сцена най- силното й постижение беше във Вердиевия „Фалстаф”, в характерната роля на Мисис Куикли, в която успя да разгърне и комедийния си талант. Но Евелина остави спомена за едно ярко сценично дарование и за една невероятно драматична роля , която тя изигра като голяма актриса – Катерина Измайлова на Шостакович.

В ролята на Катерина Измайлова в паметната постановка на едноименната опера на Шостакович, представена за първи път у нас на “Мартенските музикални дни”, 1965

Сподели:

Още новини от деня