Силва Василева

Следите на времето – Георги Стойков Раковски във фонда на Регионалната библиотека в Русе

Време за прочитане: 7 мин.

Човешкото достойнство – идеал и висша ценност през българското възраждане

През 2021 г. отбелязваме 200 години от рождението на Георги Стойков Раковски. Идеолог на българското революционно движение, неоспорим авторитет сред българската общност, смисълът и значението на делото му носят заряда на важен за поколенията завѐт, днес все по-силно изпитваме необходимост да си припомняме и помним завещаните ни от него идеали. Живял във време неспокойно, размирно, време изпълнено с усилия за утвърждаване на духовната свобода и със зараждащите се идеали за национална независимост, негов неизменен стремеж е с всяка своя мисъл и дело да бъде полезен на отечеството си, независимо дали като политически агитатор и съзаклятник или като публицист, поет и учен… За най-романтичния образ на българското възраждане и в частност на националноосвободителното движение акад. Михаил Арнаудов пише: „Задачите на историческия момент го поглъщат изцяло и в услуга на големите национални въпроси той поставя всичката си неизчерпаема енергия… И навред той оставя значителни следи, въпреки неизбежните крайности или грешки.“

Типичен представител на ренесансовия човек, Раковски има обширни познания в различни области на знанието. Като ученик в килийното училище в родния си град Котел, а по-късно и в изтъкнатото гръцко училище в Куручушме, той изучава философия, красноречие, богословие, математика, латински език, физика, химия и други предмети. Освен родния си български език, Раковски владее турски и гръцки в двата му варианта. Овладява говоримо и писмено и няколко европейски езици, сред които сръбски, френски и английски. Служи си с арабски и персийски. Горд представител на своето време Раковски избира да отдаде всичките свои знания, сили и усилия на борбата за национална независимост на българския народ. И на тази своя кауза посвещава живота си. Цел, избрана от неедин българин в онези години. Но това, което го поставя на онова различно стъпало, са широтата и дълбочината на познанията, върху които стъпва всяка негова деятелност. Раковски ни завещава не просто своите идеали. Завещава ни едно безценно книжовно наследство, утвърдило се през годините като част от националното книжовно богатство. Четири вестника и едно списание, от които излизат 92 броя, няколко извънредни листа и два броя на печатни органи, четири притурки. На пръсти се броят и отделните му творби. Не обемът, а въздействието, което оказват творбите му, е многостранно и достатъчно силно, за да променя историята. Съчетавайки в себе си качествата на народопсихолог, на човек здраво свързан с времето си и същевременно надраснал го, в своите произведения и трудове Раковски отговаря на най-вълнуващите политически и идейни въпроси, които рефлектират върху общественото развитие на отечеството.

Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе, една от най-големите и богати библиотеки в страната, съхранява както някои от първите издания на самия Раковски, така и изследвания и документи, свързани с великия българин. Постъпили в библиотеката през различни години и по различен начин, те носят белезите на своето време, а по страниците на някои от тях са запазени спомените и бележките на хората, които са ги държали в ръцете си. Следи и нишки, които днес помагат да реконструираме в пълнота величавия образ на революционера и на неговите изследователи и последователи. В настоящата статия ще се спрем само на пет от съхраняваните във фонда на библиотеката екземпляри, сред които е и документ за възстановяване на родната къща на Раковски в Котел.

„Ключ болгарскаго язика“ е писана в продължение на 7 години. Започнат през 1858 г. в Одеса, трудът е завършен през 1865 г., когато Раковски е в Букурещ. Заглавната страница все още носи белезите на средновековната литература – с опита да даде цялата „издателска и библиографска“ информация. В това свое изследване Георги Раковски прилага своя собствена сравнителна метода, за да докаже, че само с помощта на живия български език могат да се разберат тъмните за европейските филолози текстове на индийската Веда и на персийската Авеста и че именно българският език е първоизвор на езиците, към основните звуци, от които се образуват всички други звуци и думи. В предговора на езиковата студия е написано: „Не по-малко мя занимаваше и самскритската стара книжнина, а най-паче голямато сродство, да не кажем почти единство, с наш български език.“ Притежаваният от библиотеката екземпляр е постъпил като дарение от богатата лична библиотека на акад. Михаил Арнаудов, който в изследването си за този труд на Раковски пише: „Раковски, без солидна подготовка и без усет за допустимото в научното издирване, се отдава на смело фантазиране, което можем днес да разберем и извиним само из предпоставките на националната му програма. Чиста наука той не признава и на сърцето му лежи идеалът да внуши самоувереност и гордост у потлачените българи.“ Запазените бележки и подчертавания от страна на учения в езиковата студия са свидетелство за последователността и дълбочината, с които академикът е извършвал своите научни изследвания както за живота и делото на Раковски, така и върху българския език. Тук е редно да припомним, че първата научна статия на акад. Арнаудов, публикувана още като студент, е „Произход и родина на старобългарският език“. И част от тези изследвания са свързани и с пълното проучване – независимо дали приема или не – на „Ключ болгарскаго язика“. Преиздадена през 2008 г., редакторите на новото издание си пожелават „книги като тази, върху които тегне булото на забравата“, да влязат във всеки български дом, за да вдъхват сили и упование в утрешния ден.

Изключително богат на бележки и записки от страна на акад. Арнаудов е и „Архив на Г. С. Раковски“, издание на БАН. Четиритомникът излиза в периода 1952 – 1969 година. От тях в специалната колекция „Личната библиотека на акад. Михаил Арнаудов“ са първите два. Екземплярите пазят множество записки и приписки на академика. Добавени са и множество ръчно изписани бележки.

В първия том, „Писма и ръкописи на Раковски“, има автограф от Георги Димов, който е събрал и подготвил за печат тома. Посланието гласи: „На проф. М. Арнаудов с най-дълбоки чувства на уважение и благодарност. София, 1 VII 1953 Г. Димов“. На допълнителен лист са запазени ръкописни бележки, които допълват и коригират информацията, както и притурка – страница от бр. 3990 от 19.10.2031 г. на в. „Зора“.

Вторият том „Писма до Раковски“ съдържа два плика с допълнителни записки и бележи. Те са напечатани на пишеща машина или писани на ръка и показват пътя, по който самият академик е правел своите изследвания, в т.ч. и за Раковски, а именно старателно събиране и проучване на материали от множество източници. Сред запазените бележки е и „Писмо на Георги С. Раковски в Прага“, като на ръка пред Прага е добавено „…един музей в…“. Машинописният текст обяснява, че в архива на музея в Прага е открито писмо на Г. С. Раковски до Васил Г. Стоянов от Българското книжовно дружество в Браила – предшественик на Българската академия на науките. От съдържанието на писмото научаваме за мнението на Раковски за Прага като център на славянското движение в Средна Европа, както и че царската цензура в Русия е пречила на Раковски да обнародва някои свои трудове. След това на ръка е преписано цялото писмо, като е запазен оригиналният ръкопис с характерните носовки, ятова гласна и дивтонги. От писмото проличава притеснението и очакването на Раковски творбите му да бъдат публикувани. Запазени са и други ръкописни страници с народни песни и анализи на творчеството на Раковски.

В библиотеката се пази и последният труд на Раковски – историко-мемоарната брошура „Българските хайдути. Тяхното начало и тяхната постоянна борба с турците от падането на България до ден днешен“ от 1867 г. Раковски пише този свой труд когато вече е на легло, а туберкулозата, спечелена вероятно в цариградския затвор и от толкова изпитания и тревоги, разяжда и без това вече крехкото му здраве. Разделен на пет части: Предварителните причини западането на Византийското царство, Началото на оттеглянето в планините на народните войводи, Окончателното покоряване на Българите от турците, Каква политика е следвала Турция с Българите и Описание на развитието на народния дух (заглавията на частите са дадени в съкратен вариант), при цялата си наивност и оскъдица на научен апарат историко-мемоарният труд е документ на късното българско Възраждане. Днес интерес за изследователите представлява както архаичният му език (по това време все още липсва единна българска езикова норма), така и схващанията на Раковски за историческите процеси, предшестващи падането на Българското царство под османска власт. Георги Раковски хвърля поглед върху българската история до падането ни под турско робство, разкрива замислите на Византия и на гърците към българите, открито се обявява против користната политика на Европа към поробените и величае народните хайдути като герои на честта и на свободата.

В запазените в русенската библиотека екземпляри на книгата могат да бъдат видени отбелязванията на изследователите, работели с тях.

Един от най-ценните документи, свързани с Георги Стайков Раковски, е „Докладна записка от проф. М. Арнаудов, нещатен сътрудник при Архивния институт на БАН По въпроса за музей на Възраждането в гр. Котел и за възстановяване родната къща на революционера Г. С. Раковски“. Докладната е адресирана до Отделението за история, археология и философия при БАН и от него можем да съдим за оценката, която ученият дава на бележитите ни възрожденци, в това число на Раковски.

Апелът на академика е Котел да възобнови старинните си къщи и създаде музей на Възраждането, където да се пази паметта за онези българи, „заслужили мъже, проявили необикновена енергия във всенародното напредничаво движение, с неговите почини за социални реформи, образование и съвременен дух и развой на книжнината ни.“ Сред пантеона от достойни имена, като Софроний Врачански, Петър Берон, Неофит Бозвели, Георги Мамарчев, Гаврил Кръстевич, Стефан Богориди стои и личността на Георги Стайков Раковски. За да се помнят делото и имената им ученият предлага в Котел да се създаде „Музей на Възраждането“, а домът на Раковски бъде възстановен, за да се знае и помни примерът на тези даровити мъже.Живял и творил в навечерието на освобождението на българския народ от турско робство, голямата заслуга на Раковски е идеята му за обединяване на разпръснатите бунтовнически чети и превръщането им от сборище на хъшове, които всеки по свой начин и изолирано вършат нападения над поробителите, в един политически институт, готов да служи на освободителните цели на Отечеството. Просветителското му дело обхваща всички онези аспекти на духовно израстване, което националното самосъзнание трябва да изживее, за да достигне степента на готовност независимостта да му принадлежи, а не то на нея. И безспорната „всемирна отзивчивост“, по мярката на Достоевски, благодарение на която съумява не само да гледа трезво на политиката на великите сили, но и да запази чувствителността си за тяхната нравственост.От разстоянието на времето днес е видно, че писателското дело на Раковски носи фрагментарен характер. Условията не му позволяват да се вглъби в научните проблеми; дарбите му не го предразполагат за поезия. Но като културен историк, етнограф, публицист и мемоарист той е необикновено крупна личност в епохата след Кримската война и заветът му тук налага от рано дълбоко преклонение и познаване. Над всички отделни заслуги изпъква обаче духът и нравственото величие на една личност, обединила в себе си войвода, политик-реалист и учен мечтател. Личност, която обединява в себе си чертите на пробуждащия се български народ от 40-те и 50-те години на XIX век, без когото не би била възможна появата и подвига на Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Друмев.

Силва Василева

Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе

Сподели:

Още новини от деня