темида съд дело

Съдът на практика разреши използването на пълначната станция на „Лео газ“ в ИЗ „Тегра“

Време за прочитане: 8 мин.

Административен съд – Русе обяви нищожността на заповед № ДК-19-Р-01/19.07.2018 г., издадена от началника на Регионален отдел „Национален строителен контрол“ – Русе при РДНСК – Северен централен район, с която, на основание чл.178, ал.5 вр. ал.1 от ЗУТ и чл.222, ал.1, т.6 и т.7 от ЗУТ, е забранен достъпа и ползването на строеж „Пълначна станция за транспортируемо оборудване под налягане, състояща се от инсталация за пълнене на бутилки с течен въглероден двуокис, инсталация за пълнене на кислород под налягане, инсталации за прехвърляне на газови смеси и площадка за съхранение на амоняк“, намиращ се в УПИ LI по плана на ТМ АД гр.Русе, землище на гр.Мартен, обл. Русе, с административен адрес гр.Русе, бул.“Тутракан“ № 100.

От събраните по делото доказателства се установява, че процесната пълначна станция е разположена в част от УПИ LI по вътрешнорегулационния план на ТМ АД, с адрес гр.Русе, бул.“Тутракан“ № 100, който имот жалбоподателят ползва по силата на договор за наем от 05.04.2011 г., сключен с наемодателя „ТМ Технолоджи“ АД. Станцията включва два подобекта – инсталация за пълнене на течен въглероден двуокис в бутилки и инсталация за пълнене на бутилки с кислород под налягане. Според заключението на вещите лица по допълнителната техническа експертиза, включващо подробно и онагледено със снимки описание на вида и разположението на отделните модули от двете станции, цялото тяхно оборудване – резервоари, система от изпарители, кантари и др. е поставено върху съществуващата бетонова настилка в посочения имот и по никакъв начин не е прикрепено към нея, поради което във всеки един момент то може да бъде транспортирано на друго място без това да доведе до увреждане на настилката. Вещите лица са установили, че единствено металните навеси в двора, чието предназначение е да предпазват модулите от двете станции от неблагоприятните атмосферни условия, са присъединени към терена посредством заваряването им към забити в настилката чопове от арматурно желязо или са монтирани посредством болтове. Навесът, под който се намира инсталацията за пълнене на кислород, е поставен върху дървени трупчета. В съдебно заседание от 14.05.2020 г. вещото лице К. е пояснила, че липсват технически затруднения заварките в основата на носещите колони на навесите да бъдат прерязани с ъглошлайф като по този начин те могат да бъдат отделени от терена, както и че забиването на чоповете, само по себе си, не намаля, а е от естество дори да увеличи якостта на бетоновата настилка. Посочила е, че тези навеси не са част от оборудването на пълначната станция, тъй като тя може да функционира и без тях. Отделните модули на двете станции (за кислород и въглероден двуокис) са свързани помежду си посредством лесни за монтаж и демонтаж тръби и маркучи и тяхното разкачване  и преместване на друго място не представлява техническа трудност.

Тези констатации на вещите лица потвърждават обстоятелствата, установени от вещото лице по техническата експертиза, назначена при предходното разглеждане на делото. В заключението на това вещо лице е посочено, че пълначната станция не изменя трайно субстанцията или начина на ползване на земята, тъй като част от нейните елементи не са прикрепени към съществуващата стоманобетонова настилка, а друга част (навесите) са „анкерирани“ към настилката посредством чопове, забити в нея и заварени („прикапани“) към метални планки на колоните. Посочено е, че пълначната станция се състои от отделни части, които могат да се демонтират без те да се разрушават или чупят. Констатациите за начините на поставяне на резервоарите върху бетоновата настилка и прикрепването на навесите към нея също са онагледени със снимки.

          От представените писмени доказателства – договори за доставка на технически газове, сключени между жалбоподателя и негови клиенти, и от заключението на вещите лица по допълнителната експертиза е видно, че пълначната станция е съоръжение, което се използва с търговско предназначение. Жалбоподателят закупува от своя доставчик – „Месер България“ ЕООД, технически газове, които пълни в бутилки и продава на дребно. Вещите лица са категорични, а това не се и оспорва от ответника по жалбата, че производство на газове на площадката не се извършва.

          При това положение съдът намира, че процесното съоръжение, описано в оспорената заповед като „пълначна станция за транспортируемо оборудване под налягане“ представлява не строеж, а преместваем обект. Дефиницията на понятието „строеж“ се съдържа в § 5, т.38 от ДР на ЗУТ. Изброяването в тази разпоредба е примерно, а не изчерпателно. Тук следва да се отбележи, че процесната пълначна станция не е съоръжение на техническата инфраструктура по смисъла на § 5, т.31 от ДР на ЗУТ и по – конкретно на газоснабдяването, тъй като не е част от газоразпределителната мрежа по Раздел IХ „Газоснабдяване“ от Глава четвърта „Мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура“ от ЗУТ, която мрежа има за цел снабдяването с природен газ. Следователно, дали процесната пълначна станция е строеж или не, зависи от отговора на въпроса дали тя има качеството на преместваем обект, т.е. на обект, различен от строеж.

          От доказателствата по делото се установява по безспорен начин, че предназначението й е за развиване на търговска дейност – продажба на технически газове на дребно, която дейност попада в обхвата на чл.56, ал.1 от ЗУТ (в приложимата му редакция към ДВ бр.82 от 2012 г.). Установява се също, че всички модули от пълначната станция, без изключение, не са свързани по никакъв начин с терена, а са само поставени и стоят върху него свободно под тежестта си. От друга страна навесите не са част от самата пълначна станция, доколкото посредством тях не се осъществява нейната основна функция по съхранение, преминаване от течно към газообразно агрегатно състояние на техническите газове и пълненето им в бутилки под налягане. Това става ясно и от текста на чл.90, ал.1 от НУБЕТНСН, който предвижда, че съдовете под налягане трябва да се разполагат на открито или под навес. Наличието на подобна алтернатива показва, че навесът не е неразделна част от пълначната станция като съоръжение по чл.2, т.7 от НУБЕТНСН, а има само обслужващо значение, доколкото предпазва модулите на същата от въздействието на неблагоприятните атмосферни условия (дъжд, сняг), които биха довели до по-бързата им корозия. Дори и да се приеме,  че навесите са част от цялата пълначна станция, то същите са прикрепени към терена посредством локално заваряване към метални чопове, забити в бетоновата настилка. Тези чопове, видно от допълнителното заключение, могат да бъдат прекъснати чрез срязване на заварката без каквито и да било трудности като по този начин навесите бъдат отделени от повърхността без да губят своята индивидуалност и предназначение и без да се променя субстанцията на терена, от който се отделят те. На още по-голямо основание това важи за двете станции за пълнене на въглероден двуокис и кислород, които се състоят от отделни модули, свързани с лесни за монтаж и демонтаж маркучи и тръби. Следователно, касае се не до строеж, а до преместваем обект по дефиницията на  § 5, т.80 от ДР на ЗУТ и чл.56, ал.1 от ЗУТ, в приложимите им редакции.

          Обратният извод не следва и от обстоятелството, че за пълначните станции, като съоръжение по чл.2, т.7 от НУБЕТНСН, е необходимо заверяването на инвестиционен проект съгласно чл.254, ал.1 и ал.2 от същата наредба. На първо място посочената разпоредба изисква само „заверяване“ на изготвените инвестиционни проекти и то от органите за технически надзор, а не тяхното „одобряване“ по смисъла на § 3, т.6 от ДР на Наредба № 4 от 21.05.2001 г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти, като условие за издаване въз основа на тях на разрешение за строеж. Всъщност целта на заверяването на инвестиционния проект за пълначна станция, която може и да няма качеството на строеж, е различна от тази, с която се одобряват инвестиционните проекти за строежите, а именно да се определят с проекта размерите на защитената зона при отчитане на физико-химичните свойства на газа, естествената вентилация на площадката и очакваните пропуски на газ при пълнене или разтоварване – чл.143, ал.2 от НУБЕТНСН. Следователно касае се не до строителство, а до начин на свързване и разположение на отделите модули в пространството, за да се гарантира безопасната експлоатация на съоръжението.

          На следващо място, дори и да се приеме, че се касае до строеж, то, предвид доказателствата по делото, той не е такъв от първа категория – по чл.137, ал.1, т.1, б.“г“ от ЗУТ и чл.2, ал.4, т.1, б.“а“ и б.“в“ от Наредба № 1 от 30.07.2003 г., както е посочено в заповедта. Според чл.137, ал.1, т.1, б.“г“ от ЗУТ първа категория са строежите, криещи опасност от взрив, от значително вредно въздействие върху околната среда или от разпространение на отровни или вредни вещества, а според цитираните разпоредби от Наредба № 1 от 30.07.2003 г. това са строежите или части от тях (сгради, помещения, складове, технологични и транспортни инсталации и лаборатории) за производство и съхраняване на суровини, вещества и материали с налягане, по-голямо или равно на 0,07 МРа или на пожароопасни вещества и материали.

          Както основателно отбелязва процесуалният представител на жалбоподателя, за да може един строеж да бъде квалифициран като такъв по чл.2, ал.4, т.1 от Наредба № 1 от 30.07.2003 г. е необходимо той да служи както за съхраняване, така и за производство на описаните в б.“а“ и б.“в“ вещества и материали, доколкото тези условия, според цитираната разпоредба, следва да са налице кумулативно. Това следва от използвания в текста съюз „и“. И обратно, ако законодателят е имал за цел да създаде алтернативност по отношение предназначението на съответния строеж – първа категория, той би изразил това чрез различна редакция на текста – чрез използване на съюза „или“ между понятията „производство“ и „съхраняване“. Това, че подобно тълкуване отговаря на действителната законодателна воля се потвърждава и от обстоятелството, че т.115 от Приложение № 1 от Наредба № 1 от 30.07.2003 г. включва в класификатора на строежите по чл.2, ал.4 и ал.10 от същата наредба и тези, в които се извършва производство на кислород, азот и инертни газове чрез разделяне на атмосферен въздух. Казано другояче, законът обявява за строежи от първа категория единствено съоръженията за производство на кислород и въглероден двуокис, без обаче да включва и съоръженията, в които тези газове само се съхраняват, и то временно – до продажбата им. Този извод не се разколебава и от тълкуването на чл.2, ал.4, т.1, б.“д“ от Наредба № 1 от 30.07.2003 г. Според развитата от процесуалния представител на ответника теза, щом в последната разпоредба за строежи от първа категория са обявени компресорните станции за пълнене на бутилки с природен газ, то приложното поле на чл.2, ал.4, т.1, б.“а“ и б.“в“ от Наредба № 1 от 30.07.2003 г. по необходимост включва техническите газове като кислорода и въглеродния двуокис.

Всъщност дали един газ попада в приложното поле на тези разпоредби зависи преди всичко от неговите физико-химически свойства. Вещите лица по допълнителната експертиза са посочили, че въглеродният двуокис и кислородът не са токсични и се съдържат в атмосферния въздух, поради което не взаимодействат с него. По тази причина те приемат, че съоръженията от пълначната станция, които работят с тези газове, не крият опасност от взрив, а по-скоро от разхерметизиране като само хипотетично е възможно да се получи т.нар.“физически взрив“. Според вещите лица, макар тя да се достига в криогенния складов резервоар и тръбопровода за кислород – 0,196133 МРа, както и в частта от същия след изпарителя, непосредствено преди пълнене на бутилките – 14,709975 МРа, праговата стойност от 0,07 МРа се отнася само до горливите газове (метан, пропан, бутан и др.), при които е възможно при по-високи налягания да се получи възпламеняване и взрив. От гледна точка на пожароопасността на използваните газове вещите лица са посочили, а това е отразено и в съответните части от заверените проекти за всяка от двете станции, че въглеродният двуокис е едно от най-често използваните пожарогасителни средства, поради което не създава опасност за възникване на пожари. За кислорода е посочено, че не гори, но поддържа горенето. В проекта е отразено, че органични материали, и особено омаслени такива, се окисляват с повишаване на температурата и в крайна сметка се самозапалват. Според вещото лице С. обаче подобно самозапалване практически не може да настъпи като за целта е необходимо да е налице открито горене.

По изложените съображения, с оглед предназначението на процесното съоръжение, включващо две отделни станции, начинът на прикрепването му към терена и на свързване между отделните му модули, както и обстоятелството, че то се ползва единствено за съхранение и продажба на технически газове, но не и за тяхното производство, съдът намира, че то не съставлява строеж, респ. че строежът не е от сочената в заповедта първа категория.

Според чл.226, ал.1, т.6 и т.7 и чл.178, ал.5 от ЗУТ началникът на ДНСК, респ. упълномощено от него длъжностно лице, каквото лице е иначе началникът на РО НСК – Русе при РДНСК – СЦР съгласно заповед № РД-13-180/11.08.2014 г. (л.62-64 от преписката), разполага с материална компетентност да издаде административен акт като оспорения само по отношение на строежи от първа до трета категория включително. Доколкото, както беше посочено по-горе,  съоръжението, ползването и достъпът до което са забранени, всъщност не представлява строеж, а е преместваем обект, респ. дори и да е строеж той не попада в някоя от посочените категории, то оспорената заповед се явява издадена от некомпетентен орган – чл.146, т.1 от АПК. В доктрината и съдебната практика е безспорно, че издаденият от некомпетентен орган индивидуален административен акт винаги е нищожен, тъй като държавата не е предоставила валидно власт на органа я ангажира като създава права и задължения за частноправните субекти по въпроса, предмет на издадения акт. Макар и жалбоподателят да не е поискал изрично обявяването на неговата нищожност, това е служебно задължение на съда, което произтича от закона – чл.168, ал.2 от АПК.

Сподели:

Още новини от деня