административен съд русе

Съдът потвърди задължителните предписания от ТП на НОИ – Русе спрямо Сдружение „Клуб по спортни танци – Приста“

Административен съд – Русе отхвърли оспорването по жалба на Сдружение „Клуб по спортни танци – Приста“, със седалище: гр. Русе против Решение № 1040-17-15 от 10.03.2021г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е оставена без уважение жалбата на сдружението срещу Задължителни предписания № ЗД-1-17-00875732 от 05.02.2021 г. на контролен орган при ТП на НОИ – Русе – А.А.И., на длъжност Главен инспектор по осигуряването в ТП на НОИ – Русе, като същите са потвърдени изцяло. Решението може да се обжалва пред Върховния административен съд на Република България.

Правилно Директорът на ТП на НОИ – Русе е приел, че задължителните предписания, предмет на контрол са издадени от компетентен административен орган. Съгласно чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО, при изпълнение на служебните си задължения контролните органи на НОИ дават задължителни предписания за спазване на разпоредбите по държавното обществено осигуряване и дейността, възложена на НОИ, а според чл. 16 от Наредба № Н-13 от 17.12.2019 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица, контролът за спазване на наредбата се осъществява от НАП и НОИ във връзка с възложените им дейности. Според разпоредбите на чл. 33, ал. 5, т. 4 и т. 7 от КСО, контролът по спазване на осигурителното законодателство, събирането на информация и поддържането на информационна система за осигурените лица, осигурителите и самоосигуряващите се лица се осъществява от НОИ. В процесния случай задължителните предписания са издадени от контролен орган – А.А.И., на длъжност Главен инспектор по осигуряването в ТП на НОИ – Русе, в рамките на вменените му правомощия по събиране на информация за осигурените лица и осигурителите, както и осъществяване на контрол по спазване на осигурителното законодателство.

Задължителните предписания са обективирани в изискуемата писмена форма и съответстват на изискванията на чл. 59, ал. 2 от АПК за съдържание и реквизити. Мотиви на контролния орган за издаване на задължителните предписания се съдържат и в съставения констативен протокол за извършената на осигурителя проверка. В проведеното административно производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, представляващи основание за отмяната им. Те са издадени след извършена проверка по реда на чл. 108, ал. 1, т. 1 от КСО, в хода на която са  установени релевантните факти и обстоятелства, обусловили издаването им.

По делото безспорно се установява, че за периодите от м. юли до м. септември 2019 г. и от м. април 2020 г. до м. ноември 2020 г. Сдружението не е осъществявало дейност, като това е декларирано и от представляващия Сдружението в декларация от 05.02.2021 г., затова и лицето Т.Л. не е упражнявала трудова дейност (л. 10 от преписката). Освен това от представения по делото трудов договор на лицето Т.Л. е видно, че на същото е определено място на работа – зала, наета от Сдружението, а за процесните периоди е установено, че не са налични договори за наем на помещения, липсват фактури за платен наем на помещение, т.е. няма данни за обект, в който е извършвана дейност и е полаган труд от Т.Л. като треньор по спортни танци. За периода 13.03.2020 г. до 30.05.2020 г. е издадена заповед на министъра на здравеопазването, забраняваща посещение на спортни клубове, което е основната дейност на Сдружението. Липсват и всякакви първични счетоводни документи, удостоверяващи извършвана стопанска дейност от Сдружението.

Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от КСО, осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й.

На основание § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на Кодекса за социално осигуряване „осигурено лице“ е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски.

Предвид цитираните разпоредби съдът напълно споделя становището както на издателя на задължителните предписания, така и на контролиращия административен орган, че за да се счита едно лице за осигурено по смисъла на КСО е необходимо да е изпълнен едновременно съставът и на двете цитирани по-горе разпоредби, като един от правопораждащите факти за възникване на осигуряване е упражняване на трудова дейност. Следователно лицето трябва не само да има сключен трудов договор и валидно възникнало трудово правоотношение, но и реално да осъществява трудова дейност в рамките на това правоотношение.

Съгласно константната практика на Върховния административен съд, намерила отражение например в Решение № 5365 от 16.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 16345/2013 г., VI о.; Решение № 16130 от 4.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 9136/2013 г., VI о.; Решение № 8872 от 12.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15543/2018 г., VI о.; Решение № 5319 от 26.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1314/2021 г., VI о.;  Решение № 5321 от 27.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1297/2021 г., VI о.; Решение № 5552 от 10.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2240/2021 г., VI о. и мн. др., законодателят приема за осигурено лице това, което реално извършва трудова дейност по валидно сключен трудов договор, като в Кодекса за социално осигуряване са разграничени съществените елементи на трудовото и осигурителното правоотношение, които не са идентични.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че щом има валидно сключен трудов договор, не може да се прави извод, че определено лице не е осъществявало трудова дейност. Подписаният трудов договор доказва само факта на сключването му между страните, но не и неговото изпълнение. Данните от разплащателните ведомости, както и от отчетните форми за явявания/неявявания на работа действително биха могли да бъдат индиция за изпълнение на задълженията по трудовия договор от страна на работника/служителя, но в случая фактът, че лицето не е упражнявало дейност по трудовия договор за процесните периоди се установява от всички останали писмени доказателства по делото, с оглед на което плащането или начисляването на трудово възнаграждение не води до извод за осъществяването на трудова дейност.

От изложеното следва, че не е достатъчно лицето да има валидно сключен трудов договор и валидно възникнало трудово правоотношение, а е необходимо и да има реално извършване на трудова дейност въз основа на това правоотношение. Изключенията от това законово изискване са посочени в § 1, ал. 1, т. 3, изр. второ от КСО – случаите по чл. 9, ал. 2, т. 1 – 3 и 5 от КСО, т.е. за случаите на разрешен отпуск, при които лицето не упражнява трудова дейност, но времето се зачита за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски. В случая не е налице нито една от посочените хипотези, поради което изключението е неприложимо.

Съобразно относимите за спора доказателства, обосновани са мотивите на органа, че лицето не е упражнявало трудова дейност за процесните периоди и за него не са били дължими осигурителни вноски. Лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, не може да има качеството „осигурено лице“.

Действително съгласно цитираните от процесуалния представител на жалбоподателя в проведеното о.с.з. на 13.05.2021 г. разпоредби на чл. 120в, ал. 1 и ал. 2 от Кодекса на труда, при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка работодателят може със заповед да преустанови работата на предприятието, на част от предприятието или на отделни работници за целия период или за част от него до отмяната на извънредното положение, а когато при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка работата на предприятието или на част от него е преустановена със заповед на държавен орган, работодателят е длъжен да не допуска работниците или служителите до работните им места за периода, определен в заповедта. Правилно е и твърдението, че след като за времето на преустановяване на работа при обявено извънредно положение по реда на чл. 120в от КТ работниците и служителите имат право на брутното си трудово възнаграждение, върху което се дължат осигурителни вноски, то на основание чл. 9, ал. 1, т. 1 от КСО, това време се зачита за осигурителен стаж при пенсиониране на лицата. И в двата случая обаче следва да има нарочна заповед на работодателя, с която се преустановява за определен период /следва точно да се конкретизира в заповедта/ работата на предприятието, на част от предприятието или на отделни работници /също следва конкретно да се посочи/ – ал. 1, а по ал. 2 на чл. 120в от КТ следва да има издадена нарочна заповед на работодателя, в която да се посочи, че за определен период работодателят не допуска работниците до работните им места, като се посочва и основанието за това – преустановяване работа на предприятието или на част от него със заповед на държавен орган. В случая обаче липсват данни по делото работодателят да е издавал такива заповеди, било то в хипотезата на ал. 1 или на ал. 2 на чл. 128в от КТ.

Няма основание и да се счита, че за периодите м. юли – м. септември 2019 г. и от м. април 2020 г. до м. ноември 2020 г. Т.Л. е била в „престой“, съгласно чл. 120, ал. 1 от КТ, тъй като престоят се свързва с организационно-технически/производствени причини, които водят до невъзможност за изпълнение на работата от страна на работника/служителя. При престой, ако работодателят не възложи временно извършването на друга работа на работника, то той не изпълнява задължението си да осигурява работа на работника/служителя, поради което му дължи брутното му трудово възнаграждение – чл. 267, ал. 1 от КТ. Основната разлика е, че при престоя работниците и служителите следва да са на работните си места, за да са в готовност да продължат работата си, докато при преустановяването на работата съгласно чл. 120в, ал. 2 от КТ работодателят не може да допуска до работните им места работниците/служителите. При преустановяването на работа на основание чл. 120в, ал. 1 от КТ работодателят не може да възлага на работника да изпълнява други задачи. Законодателството не предвижда възможност работодателите да предоставят едностранно на работника ползването на неплатен отпуск, без той да е писмено поискан от работника. Работодателят може да предостави едностранно на работника до половината от платения му годишен отпуск на основание чл. 7, ал. 2 от ЗМДВИП.

В случая жалбоподателят не представя по делото каквито и да било заповеди, издадени от него за платен или неплатен отпуск на Т.С.Л., нито за преустановяване на работата на Сдружението на основание чл. 120в от КТ, не е налична и заповед на работодателя за обявяване на престой на основание чл. 120 от КТ.

При така установените данни, правилно на сдружението-осигурител е било предписано с дадените задължителни предписания да заличи подадената информация по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за Т.С.Л., в качеството й на лице, наето по трудово правоотношение с код за вид осигурен „01“ за периода от м. юли 2019 г. до м. септември 2019 г. и от м. април 2020 г. до м. ноември 2020 г. и да коригира подадената информация по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за Т.С.Л., в качеството й на лице, наето по трудово правоотношение с код за вид осигурен „01“ за м. март 2020 г. като посочи в т.16.1. „отработени и други дни с осигурителни вноски“ – 8 раб. дни и в т. 15 „последен ден в осигуряване“ – 12.03.2020 г. Правилно и обосновано контролният административен орган ги е потвърдил с оспореното в настоящото производство решение. Затова настоящият съдебен състав намира, че административният акт, предмет на съдебен контрол е издаден при наличие на посочените в закона материални предпоставки и съответства на относимите правни норми. Оспорването му е неоснователно и като такова следва да се отхвърли.

Сподели: