административен съд русе

Съдът присъди обезщетение за неимуществени вреди поради лоши условия в русенския арест

Административен съд – Русе осъди Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, да заплати на Б.Р.Б., поставен под пълно запрещение, понастоящем в Психиатрично отделение при Затвора гр. Ловеч, чрез настойника му Р.Б.А., сумата от 450 лева – обезщетение за претърпени в периода от 27.02.2018 г. до 24.07.2018 г. (с прекъсване от 10 дни) неимуществени вреди в резултат на действия и бездействия на администрацията на ареста в гр. Русе, изразяващи се в липсата на осигурен престой на открито и на пълно отделяне на санитарния възел от спалното помещение, както и сумата от 10 лева – внесена държавна такса.

Съдът отхвърли предявения от Б.Р.Б., чрез настойника му Р.Б.А., против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, иск с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС за горницата над 450 лева, до пълния предявен размер от 10 000 лева.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд.

От изготвената справка се установява, че арестът в гр.Русе има 23 килии на втори арестантски етаж и 8 килии на трети арестантски етаж с общ капацитет за 53 бр. задържани лица. Установява се, че всички килии имат прозорец със светла отваряема площ 83/55 см. за директно осветление и още един прозорец със същата площ към арестния коридор. Прозорците са снабдени с решетки и се отварят и затварят с приспособление при желание от задържаните лица. При това положение неоснователно се явява оплакването на ищеца, че в килиите липсвала естествена светлина, а те се осветявали единствено с изкуствена светлина чрез поставена за целта луминисцентна лампа. Наличието на естествена осветеност през прозорците на килиите обърнати към обходния коридор се установява и от показанията на св. Т.Л.. И св. С., макар да твърди, че липсвала слънчева светлина, посочва, че такава все пак е имало през посочените прозорци.

От справката се установява също, че вентилацията в килиите се осъществява посредством аспирационна система, която обхваща цялата сграда. За всяка килия е изградено разклонение на системата като в коридорите са монтирани 3 бр. климатици, които през летния сезон се ползват за охлаждане, като единият от тях бил разположен непосредствено до вратата на една от килиите, в която бил настанен ищеца (килия № 11). Твърденията на ищеца, че аспирационната система не функционира, „тъй като същата била запушена“ остават недоказани по делото. Съдът намира, че това обстоятелство не може да се установи и от показанията на св. С., който също твърди „Аспирацията липсваше…“, но аргументира това свое твърдение със субективното си усещане за влажност в помещението. В същото време св. Л. сочи, че вентилацията на килиите се извършва освен от аспирационната система и чрез отваряне на наличните в килиите прозорци.

През есенно-зимния период отоплението в ареста в гр. Русе се осъществява чрез централно парно отопление. От показанията на св.Л. също се установява, че килиите се отопляват на парно като при нужда за отопление се използват и климатиците в арестните коридори. На практика отоплението както на задържаните в ареста лица, така и на служителите от надзорно-охранителния състав, се извършва по един и същ начин и при една и съща температура. При това положение съдът намира за неоснователни твърденията на ищеца за липсата на достатъчно осветление, отопление и проветряване на килиите, в които е пребивавал в Ареста в гр. Русе.

Неоснователни са също така твърденията на ищеца за влошаване на здравословното му състояние и в частност на психичното му заболяване поради липса на медицинско наблюдение и неадекватно провеждано лечение. Всички събрани по делото доказателства – писмо вх. № 1050/09.03.2020 г., с приложени към него документи, касаещи здравословното състояние на ищеца (л. 108-144) и показанията на св. Л. и св. А., сочат, че ищецът е страдал от психично заболяване Шизофрения още при задържането му в ареста, с оглед на което са му давани лекарства, носени от майка му св. А. Извършвани са му консултативни прегледи във връзка със заболяването като неколкократно е бил извеждан до ЦПЗ – Русе, а дозировката на предписаните му лекарства е била коригирана. Налице са данни, че ищецът често е отказвал да взема лекарствата си (което е удостоверено в приложените по делото бланки за раздадени медикаменти). В същото време св. А. посочва, че дори и в домашни условия ищецът също е отказвал да приема предписаните му лекарства. При това положение, дори и да се приеме, че в периода на задържане в ареста, психичното заболяване на ищеца се е задълбочило и състоянието му се е влошило, то това не може да бъде свързано с действия или бездействия на ответната администрация.

От представената справка става ясно също, че през процесния период всички килии в ареста в гр. Русе са разполагали с изграден самостоятелен санитарен възел, представляващ обособен в спалното помещение ъгъл с клекало и мивка, ограден с панели. Съдът намира, че чрез осигуряването на санитарен възел в спалното помещение е надхвърлено изискването по чл. 20, ал. 3, изр. 2 от ППЗИНЗС, според което наличието на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения е задължително само за заведенията от закрит тип и арестите в затворите. От показанията на св.Л. се установява, че санитарните възли в самите килии били изградени през последно извършвания ремонт в периода 2014 – 2015 г. Във връзка със състоянието и чистотата на санитарния възел в килията на ищеца липсват оплаквания в исковата молба. По делото обаче се установява, че той не е изцяло отделен от самото спално помещение и поради недостатъчната височина на преградните панели при използването на тоалетната ползващият я може да бъде наблюдаван от другите задържани лица, настанени в същата килия. Това обстоятелство очевидно е от естество да причини емоционален дискомфорт у ищеца и да унизи неговото достойнство. Мярката е прекомерна и не може да бъде оправдана по съображения за осигуряване на възможност за постоянното наблюдение на поведението на задържаните лица (арг. от чл. 97, т. 11 от ЗИНЗС), предотвратяване на самоувреждане, изключване възможността за прикриване извършването на незаконни действия в тоалетната, барикадирането в санитарното помещение и др.подобни. Изграждането на тоалетната по подобен начин – чрез ограждането й само с една ниска стена, е изрично критикувано в доклад PT/Inf (2012) 9) на Комитета по предотвратяване на изтезанията (КПИ), публикуван на 15 март 2012 г. В т.108 от същия доклад е изрично посочено следното:“…отделянето на санитарният възел от останалата част на килията –само с една ниска стена от едната страна на тоалетната – е явно неадекватно“. Към българските пенитенциарни власти е отправена нарочна препоръка за осигуряване в килиите на тоалетни с пълно отделяне. На следващо място, в § 241 от пилотното решение от 27 януари 2015 г. по делото Н. и други срещу България, жалби №  36925/10, 21487/12, 72893/12, 73196/12, 77718/12 и 9717/13,  Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) подчертава следното:“Що се отнася по-специално до достъпа до тоалетни, тоалетни чинии, поставени в ъгъла на килията и лишени от каквото и да било отделяне от жилищната площ или отделена от една преграда с височина от един метър или метър и половина е не само неприятно от хигиенна гледна точка, но и лишава задържания от възможността за използване на тоалетната в каквото и да било уединение, защото той или тя остава постоянно видима за другите лишени от свобода, седящи на леглата, а също и за надзирателите на затвора, гледащи през шпионката. Това може да се окаже особено тежко за лишените от свобода, страдащи от заболявания, които засягат храносмилателната им система”. Пред същия проблем ЕСПЧ е бил изправен и по делото А. и други срещу Русия, жалби № 42525/07 и 60800/08, вж. § 157 от решението от 10 януари 2012 г.

От доказателствата по делото става ясно също, че арестът в гр. Русе не разполага с помещение за престой на открито. Вместо това е обособено закрито помещение с площ от 31,30 кв.м., намиращо се на трети арестантски етаж, чието ползване се осъществява след заявено желание от задържаните лица чрез вписване във водения дневник за извеждането и прибирането им. Установява се, че самото помещение разполага с три прозореца със светла отваряема площ 83/55 см., чрез които се осигурява пряк достъп на слънчева светлина. Прозорците са снабдени с решетки и могат да се отварят от служителите на ареста с цел проветряване на помещението.

Правото на престой на открито на задържаните е изрично уредено в чл. 86 ал. 1 т. 1 от ЗИНЗС, съответно чл. 71 от ППЗИНЗС. Особената важност на пребиваването на открито за физическото и психическото благополучие на задържаните и лишените от свобода се подчертава в т.27.1 от Препоръка Rec (2006)2 на Комитета на министрите при Съвета на Европа относно Европейските правила за затворите: „На всеки затворник следва да бъде предоставена възможност за упражнения на чист въздух, най-малко един час на ден, ако атмосферните условия позволяват“. В т. 48 от цитирания в § 145 от решението по делото Нешков и други срещу България доклад CPT/Inf (92) 3 [EN]) на КПИ, публикуван на 13 април 1992 г., отново се обръща внимание на този проблем в България:“Специално внимание следва да се отдели на престоят на открито. Изискването на затворниците да се разреши поне един час престой на открито всеки ден е широко прието (за предпочитане е то да представлява част от по-широка програма за дейности). КПИ подчертава, че на всички затворници без изключение (включително на тези, изтърпяващи наказание в наказателна килия) трябва да се предлага възможност за престой на открито всеки ден. Също така, безусловно, местата за престой на открито трябва да бъдат достатъчно просторни и по възможност да предлагат защита при лошо време“.

Формалното предоставяне на престой на ищеца в едно закрито помещение, при липсата на спортни уреди или други възможности за гарантиране на пълноценна двигателна активност, обективно не изпълнява горните изисквания, изведени както в националния ни закон, така и в Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), която има примат над вътрешното ни законодателство съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. Същото съставлява и неизпълнение от страна на пенитенциарните власти на задълженията, произтичащи от задължителното съгласно чл. 46, § 1 от ЕКПЧ решение на ЕСПЧ по делото Нешков и други срещу България. Тази разпоредба предвижда изрично задължение на страните по Конвенцията да изпълняват окончателните решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна.

В § 299 от решението по делото Н. и други срещу България, продължителността на времето, изтърпяно от съответното лице при неблагоприятните условия, е най-важният фактор за оценка на претърпените вреди. Това следва и от чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, където примерно са изброени факторите, които следва да бъдат взети предвид, при определяне размера на обезщетението: кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора. При това положение съдът отчита кумулативния отрицателен ефект, който имат върху достойнството, физическото и психическото състояние на ищеца липсата на пълно отделяне на тоалетната от спалното помещение и отсъствието на подходящо открито помещение за провеждане на престоя на открито в ареста в гр. Русе, като изрично следва да се посочи, че психическото състояние на ищеца, включително твърдяната от него тревожност и страх не произтичат от посочените фактори, а са следствие на психичното му заболяване и неговото задълбочаване поради отказ от лечението му. От друга страна следва да бъде отчетена и продължителността на престоя на ищеца при тези условия. От приложената по делото справка се установява, че ищецът е задържан в ареста в гр. Русе на 27.02.2018 г. в 14:30 часа и е приведен на 24.07.2018 г. в 17:00 часа в ЦПЗ – Русе за лечение. В същото време за период от 10 дни от 20.06.2018 г., когато ищецът е приведен в Арест – Варна, също не се е намирал в ареста в гр. Русе. Така общата продължителност на престоя му при коментираните по-горе условия е сравнително кратка – 4 месеца и 17 дни. При съобразяване на обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, съдът определя размера на обезщетението, което следва да бъде присъдено на ищеца, на 450 лева, в едно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба (03.10.2019 г.) до окончателното заплащане. До този размер искът следва да бъде уважен като следва да бъде отхвърлен до пълния предявен размер от 10 000 лева, доколкото беше доказано, че вредите, за които се претендира пълния размер на обезщетението, не се дължат на лошите битови условия в ареста. Следва да се отбележи, че не подлежат на репариране неимуществените вреди, представляващи неизбежното ниво на душевно страдание, породено от едно законосъобразно ограничение, каквото е ограничаването на правото на свободно придвижване в резултат на изпълнение на наказание лишаване от свобода или мярка за неотклонение задържане под стража.

Сподели:

Още новини от деня