Трифон Зарезан се чества на 1 февруари

Трифон Зарезан се чества на 14 февруари

На Трифон Зарезан се отбелязва денят на виното, лозарите, кръчмарите. Според православната църква, Свети мъченик Трифон е роден около 225 г. Той живее праведно и загива заради отказа си да отхвърли християнската вяра. По време на гоненията срещу християните светецът е арестуван, подложен на мъчения и обезглавен. Легендата гласи, че един ден в началото на февруари, докато Трифон подрязвал лозето, видял Светата Майка с пеленаче в ръце и ѝ се присмял. На Богородица ѝ домъчняло, но нищо не отвърнала. Само като минавала покрай къщата му, рекла на Трифоница да бяга да превърже мъжа си, защото си е отрязал носа. Жената се затичала и видяла, че Трифон, малко „понаправил“ глава, подкастря старите израстъци. Той се учудил, като я видял така уплашена, а тя набързо споделила какво ѝ казала Дева Мария. Трифон отново се присмял, казвайки че не е пиян, та да си отреже носа. Понечил да покаже, замахнал с косера и срязал носа си – откъдето и различните наименования на празника – Зарезановден, Трифун пияница. Първоначално Трифоновден се чества на 14 февр. След приемането на Григорианският календар празнуването се измества на 1 февр., а 14 февр. се отбелязва като Ден на лозаря. Така в българската традиция двата празника продължават да се преплитат. Независимо от своя произход Трифон Зарезан е обвързван с много обичаи, някои от които са запазени и до днес. Той е сред най-устойчивите трудови обичаи, свързан с първият стопански процес в годишния цикъл на обработка на лозята – пролетното зарязване и затова има по-специално място в календарната система на българите. Според традицията на Трифон Зарезан стопанката става рано сутрин, за да омеси и опече обреден хляб, украсен с лозово листо. Освен питата, тя задължително приготвяла и кокошка, пълнена с ориз или булгур. Поставяла всичко заедно с бъклица с вино в нова вълнена торба и с този товар изпращала мъжа си на лозята. Там стопанинът се прекръствал и с косера отрязвал три пръчки от три корена. От пръчките правел венец и закичвал калпака си, а корените поливал с донесеното вино – този ритуал се нарича „зарязване“. Лозовите пръчки обикновено се оставят на лозето, за да не се „дигне берекета“ от него. В Северна България, в селата покрай Дунав, пръчките се хвърлят в реката, за да тече виното така, както тече Дунава. Следва избор на „Царя на лозята“, който най–често е най–щедрият и уважаван мъж в селото или този, през чието минало царуване лозята са се радвали на благоприятно време и плодородие. Той бил окичван с венец от здравец, чимшир и млади лозови филизи. След това всички мъже вадели от торбите гозбите, приготвени от техните жени и правели шумно угощение. След като приключело, „царят“ се качвал на „колесница“ и всеки се редувал да го тегли до селото, където минавали от двор на двор, ръсели с босилкова китка и благославяли. Домакините ги посрещали с вино, като давали първо на „царя“ да пие и след това на придружителите му. С останалото вино поливали царската глава и изричали благословия: „Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!“, а царят отвръщал „Амин“. След като всички домове били обиколени, мъжете отивали в царската къща, където угощението и веселбата продължавали.

/Държавен архив – Русе/

Сподели: