Разговаряме с маестра Вилиана Вълчева по повод нейния дебют на русенска сцена в „СВАТБАТА НА ФИГАРО“ от Моцарт – произведение, което тя определя като едновременно леко, мъдро и дълбоко човешко. В интервю за Държавна опера – Русе тя споделя за предизвикателствата на моцартовия стил, за връзката между оркестър и солисти и за личните си срещи с тази партитура, която продължава да говори силно и на днешната публика.
Дебютирате като диригент в „Сватбата на Фигаро“ на русенска сцена – какво е отношението Ви към това произведение и има ли нещо, което го прави специално за Вас?
– Дебютът ми със „Сватбата на Фигаро“ на русенска сцена е особено вълнуващ, защото това е произведение, към което изпитвам дълбоко уважение още от студентските си години. Моцарт съчетава изключителна лекота на изказа с огромна психологическа дълбочина, а тази опера притежава рядкото качество да бъде едновременно забавна, мъдра и човешка. За мен тя е специална и с това, че поставя музиката в непрекъснат диалог с драматургията – нищо не е случайно, всеки жест и всеки такт имат своя вътрешна логика.
Кои бяха най-големите предизвикателства при работата Ви с партитурата, особено предвид стила и драматургичната динамика на Моцарт?
– Най-голямото предизвикателство при работата с партитурата на Моцарт е именно балансът — между лекота и прецизност, между хумор и драматична истина. Музиката му не търпи нито прибързаност, нито прекалена тежест. Изисква изключително внимание към стила, темпата, фразировката и прозрачността на оркестровия звук, както и постоянна чувствителност към сценичното действие и текста.
Работата с оркестър, хор и солисти изисква силна връзка и взаимно доверие. Как подхождате към изграждането на музикалния диалог между оркестъра и певците в една ансамблова опера като тази?
– В ансамблова опера като „Сватбата на Фигаро“ музикалният диалог е в основата на всичко. Подхождам към работата с оркестъра и певците като към общ разказ — стремежът ми е всички да „дишат“ заедно. Доверието се изгражда чрез ясна комуникация, уважение и съзнанието, че диригентът не доминира, а свързва — оркестъра, сцената и драматургията в едно цяло.
Има ли моменти в спектакъла, които чувствате като особено лични или в които Вашата интерпретация се отличава най-силно?
– Има моменти в спектакъла, които носят за мен много личен заряд. Когато кандидатствах дирижиране бакалавър в Люцерн, един от изпитите беше да изпея ария и самата аз да си акомпанирам – избрах арията на Сузана от четвърто действие. По-късно, вече в Операта в Люцерн, първата ми постановка като репетитор на солистите беше именно „Сватбата на Фигаро“, а финалът на второ действие беше сцената, върху която работехме най-интензивно. Тези спомени правят определени моменти от партитурата особено близки за мен и неизбежно влияят на интерпретацията ми — не като носталгия, а като натрупан опит и дълбоко лично разбиране за музиката и драматургията на това произведение.
“Сватбата на Фигаро“ често се определя като енциклопедия на човешките взаимоотношения и любовта. Какво искате да внушите на публиката дирижирайки това произведение?
– За мен „Сватбата на Фигаро“ е разказ за човешкото достойнство, за способността ни да прощаваме, да се променяме и да обичаме въпреки слабостите си. Дирижирайки това произведение, бих искала публиката да усети, че зад комедията стои много искрена вяра в човека – в неговата нужда от справедливост, близост и разбиране.
Както вече стана дума „Сватбата на Фигаро“ разказва за любовта във всичките ѝ възрасти и проявления. Има ли образ или музикален момент, който Ви докосва особено дълбоко на лично ниво по време на работата върху спектакъла?
– Особено ме докосват моментите, в които музиката спира времето – арии и ансамбли, в които героите остават насаме със себе си. Образът на Графинята и нейната музика носят една тиха, дълбока емоционалност, която за мен е много лична. Там Моцарт говори за любовта не като идеал, а като преживяна, уязвима и истинска.
В годината, в която отбелязваме 270 лета от рождението на гениалния Моцарт, мислите ли, че сме достойни негови наследници и ще успеем да предадем посланията му на поколенията?
– Годишнините ни карат да се обръщаме към Моцарт с още по-голяма отговорност, но и със смирение. Да бъдем негови „достойни наследници“ не означава да го повтаряме, а да го разбираме в дълбочина и да го правим жив за днешната публика. Неговата музика говори за човешки теми, които не остаряват – любов, власт, прошка, свобода. Вярвам, че ако подхождаме към тези произведения честно, с уважение към стила, но и с живо чувство за театър и човешка истина, посланията на Моцарт ще продължат да достигат до следващите поколения. Нашата задача като музиканти е не просто да пазим традицията, а да ѝ вдъхваме смисъл и живот тук и сега.
Имайки предвид, че повечето опери са дълбоко драматични и рядко завършват щастливо, както “Сватбата на Фигаро”, Вие самата вярвате ли, че и в живота любовта и справедливостта винаги имат последната дума?
– Може би не винаги в живота любовта и справедливостта идват лесно или навреме, но вярвам, че стремежът към тях е това, което ни прави хора. „Сватбата на Фигаро“ ни напомня, че прошката и разбирането са съзнателен избор — и именно в този избор се крие надеждата за щастлив край, както на сцената, така и извън нея.
Билети за операта „СВАТБАТА НА ФИГАРО“ утре вечер от 19.00 часа в зала Опера, можете да купите на касата в Операта, както и онлайн на www.ruseopera.com
