На днешната дата през далечната 1866 г. в Трявна е роден Пенчо Славейков – български поет, литературен критик, есеист, преводач, син на Петко Рачов Славейков. Следва философия в Лайпциг, запознава се с философията на Фридрих Ницше, Вилхелм Вунт, с класическата и модерната немска литература, член е на Лайпцигското литературно дружество. С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг и е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, а след това става председател на дружеството. След завръщането си в България активно участва в редактирането на сп. „Мисъл“ и е централна фигура е в литературния кръг „Мисъл“. През 1898 г. е назначен за учител в Софийската мъжка гимназия, поддиректор и директор на Народната библиотека в София, директор на Народния театър. Като такъв защитава независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства и влиза в конфликт с министъра на народното просвещение, след което напуска. През 1911 г. е командирован в Цариград, Атина и Рим, за да се запознае с библиотечното дело в чужбина. Министърът на просвещението го отзовава и уволнява. Оскърбен, Пенчо Славейков напуска България. Заминава за Швейцария, по-късно се установява в Рим. Умира в изгнание в малкото градче Брунате, Италия. Тленните му останки са пренесени в София през 1921 г.
Пенчо Славейков създава жанрово разнолико творчество – лирически стихотворения, епически песни и поеми, героически епос, рецензии, литературни портрети и др. Автор на „Сън за щастие“ (1906), „Епически песни“ (1896-1907), „На острова на блажените“ (1910). Разработва мотиви и от народното творчество – „Чумави“, „Неразделни“, „Луд гидия“, „Змейново либе“, „Ралица“ и др. В поемата „Кървава песен“ прави опит да създаде национална епопея. През 1912 г. шведският писател Алфред Йенсен предлага Пенчо Славейков за Нобелова награда, но поради смъртта на поета предложението не е разгледано от членовете на Нобеловия комитет.
/Държавен архив – Русе/
